Стоманеното сърце

Не отговорих, въпреки че донякъде беше, защото се опитвах да пресека понеслия се през ума ми поток от спомени. Меган ме гледа ядосано. Меган се усмихва. Меган се смее едва няколко часа преди смъртта си. Идиот. Познаваше я едва няколко седмици.

— Аз убих жена си — разсеяно изрече Едмънд, отпусна се назад и се загледа в тавана. — Беше злополука. Наелектризирах кухненския тезгях, докато опитвах да заредя микровълновата фурна. Глупаво, нали? Исках замразена мексиканска питка. Сара умря заради това.

Той потропа по масата.

— Надявам се твоята да е умряла заради нещо по-голямо.

Това зависи, помислих си аз, от това какво ще направим по-нататък.

Оставих Едмънд на масата и кимнах на Коуди, който стоеше до стената и отлично се преструваше, че е охрана. Отидох до другата стая, където Проф, Тиа и Ейбрахам бяха насядали около дейтапада на Тиа.

Почти отидох да търся Меган — моят инстинкт ми каза, че тя ще пази извън скривалището, тъй като останалите са вътре. Идиот. Присъединих се към останалите и надникнах през рамото на Тиа в екрана на разширения мобилен дейтапад. Зареждаше го от един от откраднатите от електроцентралата резервоари. Щом Едмънд си върна дадените умения, електричеството на града изчезна, включително и от кабелите, които понякога минаваха през стоманените катакомби.

Падът й показваше стар жилищен комплекс от стомана.

— Не е добро — отсъди Проф и посочи някакви цифри отстрани на екрана. — Сградата до него все още е населена. Няма да се бия с Висш Епичен, когато има странични хора толкова наблизо.

— Пред двореца му? — попита Ейбрахам. — Няма да очаква това.

— Съмнявам се да очаква нещо по-особено — поде Тиа. — Освен това Коуди е поразузнал. Започнали са грабежи, тъй че Стоманеното сърце е изтеглил Правоприлагането близо до двореца си. В действителност му е останала само пехотата, но това е достатъчно. Няма как да се промъкнем вътре и да направим приготовления. А ще ни трябва да подготвим района, ако ще излизаме срещу него.

— Соулджър Фийлд — тихо произнесох аз.

Обърнаха се към мен.

— Погледнете — казах аз, пресегнах се и разгънах картата на Тиа. Изглеждаше направо примитивна в сравнение с изгледите от камери в реално време, които бяхме използвали.

Поставих екрана в стара, като цяло изоставена част на града.

— Старият футболен стадион — казах аз. — Наблизо не живее никой и в района няма нищо за обиране, тъй че наоколо няма да има хора. Можем да използваме тензорите, за да пробием тунели от някоя близка точка на подземните улици. Това ще ни позволи да се приготвим спокойно, без да се притесняваме, че са ни шпионирали.

— Много е открито — каза Проф и потърка брадичката си. — По-скоро бих застанал срещу него в някоя стара сграда, където можем да го объркаме и да го целим от много страни.

— Това ще даде резултат и тук — казах аз. — Почти сигурно ще долети в средата на игрището. Можем да поставим снайпер на горните седалки и да си прокопаем няколко неочаквани тунела — с въжени линии — от седалките до вътрешните помещения на стадиона. Бихме могли да объркаме Стоманеното сърце и приближените му чрез поставянето на тунели там, където не ги очакват, а теренът ще бъде непознат за хората му — много повече от обикновен жилищен комплекс.

Проф кимна бавно.

— Все още не сме се заели с истинския въпрос — каза Тиа. — Всички го мислим. Може и да говорим за него.

— Слабостта на Стоманеното сърце — тихо изрече Ейбрахам.

— Твърде сме ефективни — отбеляза Тиа. — Определихме позицията и можем да го изкараме да се сражава с нас. Можем да му устроим перфектна засада. Но ще има ли това някакво значение?

— Опираме до това — заключи Проф. — Слушайте хубаво, хора. Залогът е следният. Можем да се изтеглим сега. Ще бъде провал — всички ще разберат, че сме опитали да го убием и сме се провалили. Това може да навреди толкова, колкото убиването му ще бъде добро дело. Хората ще си помислят, че Епичните наистина са непобедими и че дори ние не можем да застанем срещу някого като Стоманеното сърце. Освен това, Стоманеното сърце лично ще се захване с това да ни залови. Той не е от хората, които се отказват лесно. Където и да отидем, винаги ще трябва да внимаваме и да се притесняваме за него. Но можем да си тръгнем. Не знаем слабостта му, не и със сигурност. Може би най-добре е да се измъкнем, докато можем.

— А ако не се измъкнем? — попита Коуди.

— Продължаваме с плана — каза Проф. — Правим всичко, което можем, за да го убием, опитваме с всяка възможна нишка от спомените на Дейвид. Поставяме на стадиона капан, който съчетава всички тези възможности, и рискуваме. Това ще е най-несигурният удар, в който съм участвал някога. Някое от тези неща може да подейства, но по-вероятно никое от тях няма, и ще влезем в бой с един от най-могъщите Епични в света. Вероятно ще ни избие.

Всички седяхме смълчани. Не. Не можеше да приключи така, нали?