Стоманеното сърце

— Планът е осъществим — обобщи Проф. — Въпреки че можем да опитаме с лъжлива експлозия, евентуално в двореца му, за да го изкараме оттам. Ейбрахам, оставям те да се оправяш с това. Тиа, можеш ли да изпратиш съобщение до Стоманеното сърце през мрежата, без да те проследят?

— Би трябвало да мога — отвърна тя.

— Добре, предай му отговора на Светлина. Напиши му: „Бъди готов в нощта на третия ден. Ще разбереш мястото, когато времето настъпи.“

Тя кимна.

— Три дни? — рече Ейбрахам. — Не е много време.

— Ние всъщност нямаме много време за подготовка — обясни му Проф. — Освен това всеки по-дълъг срок ще бъде твърде подозрителен; той вероятно очаква да застанем срещу него тази нощ. Все пак това ще свърши работа.

Възмездителите кимнаха и приготовленията за последната ни битка започнаха. Облегнах се на стената, а безпокойството ми растеше. Най-накрая щях да имам шанс да се изправя срещу него. Да го убием с този план изглеждаше почти невъзможно — както обикновено.

Но най-после щях да имам своя шанс.

34.

Вибрациите ме разтърсваха до душата. Сякаш и тя вибрираше в отговор. Вдишах, оформих с мисъл звука, после протегнах ръка напред и изпратих музиката навън. Музиката можех да чуя само аз и да я контролирам само аз.

Отворих очи. Част от тунела пред мен се срути под формата на фин ронлив прах. Носех маска, въпреки че Проф не спираше да ме уверява, че прахът не бил тъй вреден при вдишване, колкото съм го мислел.

Носех мобилния завързан за челото; той светеше ярко. Малкият тунел в стоманата бе тесен, но аз бях сам, тъй че можех да се движа колкото ми трябваше.

Както винаги използването на тензора ми напомни за Меган и за деня, в който проникнахме в електроцентралата. Напомни ми за асансьорната шахта, където тя сподели с мен неща, които явно не беше споделяла с мнозина. Попитах Ейбрахам дали знае, че тя е от Портланд, и той изглеждаше изненадан. Каза, че не говорела за миналото си.

Изгребах стоманения прах в кофа, после я затътрих по тунела и я изсипах. Направих го още няколко пъти, а после се върнах към копаенето с тензора. Другите изсипваха праха по остатъка от пътя навън.

Добавих още около метър към тунела и проверих телефона си, за да видя как се справям. Ейбрахам бе поставил три други мобилни отгоре, за да създаде триангуларна система, която да ми позволи да прокопая тунела с точност. Трябваше да мръдна малко повече вдясно, а след това да тръгна под ъгъл нагоре.

Следващия път, когато избирам позиция за засада срещу Висш Епичен, казах си аз, ще взема някоя, която е по-близо до съществуващи подземни тунели.

Останалите от екипа се съгласиха с Ейбрахам, че ще трябва да минират игрището с експлозиви отдолу, а искаха и няколко прикрити тунела, водещи към периметъра. Бях уверен, че щеше да е добре да разполагаме с тях, когато застанем срещу Стоманеното сърце, но построяването на всичко ставаше много уморително.

Почти съжалявах, че съм показал такъв талант с тензора. Почти. Беше си много внушително да мога да дълбая през плътната стомана само с ръце. Не можех да хакерствам като Тиа, да разузнавам като Коуди или да поправям машините като Ейбрахам. По този начин поне имах място в отбора.

Разбира се, помислих си, докато изпарявах още един участък от стената, пред уменията на Проф моите изглеждат като нищо. Съвсем като нищо. Бях полезен в тази роля, защото той отказваше да я поеме. Това вгорчаваше удовлетворението ми.

През ума ми мина мисъл. Вдигнах ръка и събрах вибрациите на тензора. Как успя Проф да направи онзи меч? Удари стената, нали? Опитах да имитирам движението, ударих с юмрук стената на тунела и насочих избухването на енергия в ума си през тензора.

Не получих меч. Няколко шепи прах се изсипаха от дупка в стената, последвани от дълга стоманена буца, смътно напомняща закръглен морков.

Е, това е началото. Предполагам.

Протегнах се да вдигна моркова, но забелязах движеща се по малкия тунел светлина. Бързо сритах моркова в купчината прах и се върнах към работата.

Проф скоро застана зад мен.

— Как върви?

— Още около метър — отвърнах аз. — После мога да изкопая мястото за експлозивите.

— Добре — каза Проф. — Опитай да го направиш дълго и тънко. Искаме да насочим взрива нагоре, а не надолу по тунела.

Кимнах. Планът беше да се отслаби „покривът“ на кухината, която щеше да се намира точно под центъра на Соулджър Фийлд. Тогава щяхме да поставим експлозивите с внимателно извършено от Коуди заваряване и да насочим взрива натам, накъдето искахме.

— Продължавай — каза Проф. — Засега ще извозвам твоя прах.

Кимнах, благодарен за възможността да прекарвам повече време с тензора. Този беше на Коуди. Даде ми го, понеже моят все още беше разкъсан, провиснал като окото на зомби. Не питах Проф за двата, които носеше. Не изглеждаше разумно.