Стоманеното сърце

Известно време работехме в тишина — аз изрязвах парчета стомана, Проф извозваше праха. Намери моя морковоподобен меч и ме изгледа недоумяващо. Надявах се, че не ме вижда как се изчервявам на бледата светлина.

Най-накрая мобилният ми телефон избипка и ми съобщи, че доближавам правилната дълбочина. Внимателно издълбах дълга дупка на нивото на раменете. Тогава се протегнах и започнах да оформям малка „стая“, в която да натъпчем експлозивите.

Проф се върна с кофата в ръка и видя какво съм направил. Провери телефона си, погледна към тавана и тихо потропа с чукче по метала. Кимна на себе си, въпреки че не можех да определя никаква разлика в звученето.

— Знаеш ли — започнах аз — твърде съм уверен, че тези тензори нарушават законите на физиката.

— Какво? Искаш да кажеш, че унищожаването на солиден метал с пръстите на ръцете не е нормално?

— Още повече — продължих аз. — Мисля, че се получава по-малко прах, отколкото трябва. Винаги се сляга и заема по-малко място от стоманата — но не може да го направи, ако не е била по-компактна от стомана, което не може да бъде.

Проф изсумтя и напълни още една кофа.

— Нищо, свързано с Епичните, не е смислено — казах аз и издърпах още малко прах от дупката, която правех. — Дори и силите им.

Подвоумих се.

— Особено силите им.

— Вярно — съгласи се Проф. Продължи да пълни кофите си.

— Дължа ти извинение, синко. За това как се държах.

— Тиа ми го обясни — бързо започнах аз. — Каза, че имало нещо в миналото ти. Някаква история с тензорите. Разбирам го. Няма проблем.

— Не, има. Но това става, когато използвам тензорите. Аз… добре, така е, както Тиа е казала. Неща от миналото ми. Съжалявам за това как се държах. Нямаше оправдание за него, особено предвид това през какво си бил минал току-що.

— Не беше толкова зле — успокоих го аз. — Имам предвид онова, което направи.

Останалото беше ужасно. Опитах да не мисля за дългия път с умиращото момиче в ръцете ми. Умиращо момиче, което не спасих. Продължих нататък.

— Беше невероятен, Проф. Не бива да използваш тензорите само при сблъсъка със Стоманеното сърце. Трябва да ги ползваш постоянно. Помисли какво…

— СПРИ.

Замръзнах. От тона на гласа му ме прониза шок по гръбнака.

Проф вдишваше и издишваше дълбоко, а ръцете му бяха заровени в стоманения прах. Затвори очи.

— Не говори така, синко. Не ми се отразява добре. Моля те.

— Разбира се — внимателно изрекох аз.

— Просто… приеми извинението ми, ако искаш.

— Разбира се.

Проф кимна и се върна към работата си.

— Мога ли да попитам нещо? — казах аз. — Няма да споменавам… знаеш какво. Поне не пряко.

— Давай.

— Добре, изобретил си тези неща. Смайващи неща. Болконтролът, якетата. От думите на Ейбрахам разбирам, че си разполагал с тези уреди при създаването на Възмездителите.

— Така е.

— Следователно… защо не изобретиш нещо друго? Друг вид оръжие, основано на силата на Епичните? Искам да кажа, ти продаваш знание на Диамант, а той го продава на учени, които да създадат технология като тази. Струва ми се, че в това си добър, точно колкото тях. Защо продаваш знанието, а не го използваш ти самият?

Проф работи мълчаливо няколко минути, после дойде да ми помогне да вадя прах от дупката, която правех.

— Това е добър въпрос. Питал ли си Ейбрахам или Коуди?

Направих гримаса.

— Коуди приказва за демони или феи — за които твърди, че ирландците ги били изцяло откраднали от предците му. Не мога да преценя дали е сериозен.

— Не е — отвърна Проф. — Просто му харесва да наблюдава как реагират хората, когато говори такива работи.

— Ейбрахам смята, че понеже сега нямаш лаборатория, както е било някога. Без подходящото оборудване не можеш да създадеш нова технология.

— Ейбрахам е много сериозен човек. Какво мислиш ти?

— Мисля, че щом можеш да намираш средства да купуваш или крадеш експлозиви, мотори и дори коптери, когато ти трябват, можеш да си набавиш и лаборатория. Трябва да има друга причина.

Проф отупа праха от ръцете си и се извърна да ме погледне.

— Добре. Мога да разбера накъде води това. Можеш да ми зададеш един въпрос за миналото ми.

Каза го, все едно беше подарък, някакво… покаяние. Беше се отнесъл с мен зле, отчасти заради нещо в миналото му. Компенсацията му беше част от това минало.

Оказах се напълно неподготвен. Какво исках да знам? Питах ли го как е измислил тензорите? Питах ли го какво го е накарало да не иска да ги използва? Явно се стягаше.

Не искам да го прекарвам през това, рекох си аз. Не и ако го засяга толкова дълбоко. Не исках да правя това, точно както не исках някой да ме води през спомена за това какво се е случило с Меган.

Реших да се спра на нещо по-безобидно.

— Какъв си бил? — попитах аз. — Преди Злочестие. Какво си работил?

Проф изглеждаше слисан.

— Това е твоят въпрос?

— Да.

— Сигурен си, че искаш да знаеш?

Кимнах.

— Бях учител по естествени науки в пети клас — отговори той.

Отворих уста, за да се засмея на шегата, но тонът на гласа му ме накара да се спра.

— Наистина? — попитах най-накрая.