Стоманеното сърце

Коуди изгледа капсулата и потърка брадичка. Знаеше какво имам предвид. Втори човек за детониране на експлозивите щеше да ни трябва, само ако Ейбрахам бъде убит. Не обичах да мисля за това, но след Меган… Да, вече виждах всички ни доста по-уязвими от някога.

— Знаеш ли — каза Коуди и взе капсулите от мен. — Наистина бих искал да имам резервен вариант при експлозивите под игрището. Тяхното детониране е най-важно; те ще прикриват изтеглянето ни.

— Да речем — съгласих се аз.

— Ще имаш ли нещо против да взема това и да го лепна там, преди да го заваря? — попита ме Коуди.

— Не, стига Проф да се съгласи.

— Той обича подсигуряването — рече Коуди и пусна капсулата в джоба си. — Просто си дръж писалката подръка. И не я натискай случайно.

Понесе се отново към тунела под игрището, а аз внесох стълбата в съблекалните и се хванах за работа.

Промуших юмрука си във въздуха и се свих, когато стоманеният прах се посипа около мен. Ето как го е направил, помислих си аз и огънах пръсти. Не бях разбрал номера с меча, но ставах добър в пробиването и изпаряването на неща пред ръката ми. Трябваше да има общо с овладяването на звуковите вълни на тензора, тъй че те да следват движението на ръката ми и да създават нещо като… обвивка около нея.

Направена като хората, вълната щеше да се движи заедно с юмрука ми. Както димът би последвал ръката ти, ако я прекараш през него. Усмихнах се и размахах ръка. Най-накрая го проумях. Хубаво. Ставите на пръстите доста ме боляха.

Довърших дупката с по-обикновен удар с тензора и се протегнах от върха на стълбата да оформя отвора. През него можех да видя чисто черното небе. Бих искал някой ден отново да видя слънцето, рекох си аз. Горе имаше само чернота. Мрак и Злочестие, която гореше точно над нас, като страшно червено око.

Прехвърлих се от стълбата на втория ред места. Изведнъж в мен проблесна ярък като съновидение спомен. Наблизо беше мястото, където бях седнал при единственото си идване на този стадион. Баща ми беше спестявал усилено, за да ни купи билети. Не можех да си спомня кой беше нашият отбор, но помнех вкуса на купения от баща ми хотдог. Ликуването на моя баща, въодушевлението му.

Приклекнах сред седалките и се сниших за всеки случай. Шпионските безпилотни самолети на Стоманеното сърце вероятно не летяха, щом като целият град беше без електричество, но можеше да е изпратил хора да разузнават и да търсят Светлина. Щеше да бъде разумно да остана незабележим колкото може по-дълго.

Издърпах от раницата си въже, вързах го за крака на един от стоманените столове, после се промъкнах обратно до дупката, слязох по стълбата и се върнах при тоалетната под втория ред. Провесих въжето — даваше възможност за по-бързо измъкване от стълбището; прибрах стълбата и празната си раница в една от кабинките и се отправих към местата.

Там ме чакаше Ейбрахам, облегнат на входа към долните места, скръстил мускулестите си ръце и с умислена физиономия.

— Тъй, предполагам, че ултравиолетовите прожектори са свързани? — попитах аз.

Ейбрахам кимна.

— Би било хубаво да използваме прожекторите на стадиона.

Засмях се.

— Бих искал да видя как ще оправиш лампи, чиито крушки са превърнати в стомана и са слети с фасунгите им.

Известно време и двамата стояхме и гледахме бойното поле. Проверих си телефона. Беше ранно утро; предвиждахме да повикаме Стоманеното сърце в 5 часа сутринта. Надявахме се войниците му да са изтощени от цяла нощ действия срещу грабежите без транспортни средства и бронирани единици. Тъй или иначе Възмездителите обикновено работеха нощем.

— Петнадесет минути до предвиденото стартово време — отбелязах аз. — Коуди свърши ли със заваряването? Проф и Тиа вече върнаха ли се?

— Коуди приключи заварката и отива към позицията си — отговори ми Ейбрахам. — Проф ще пристигне всеки момент. Можаха да се снабдят с коптер, а Едмънд даде на Тиа способността да го зареди. Тя отлетя да го приземи извън града, за да не издава положението ни.

Ако нещата се закучеха, тя щеше да нагласи обратния си полет така, че да се спусне и да ни вземе, точно когато експлозивите експлодират. Също така щяхме да пуснем димни завеси от трибуните, за да прикрием изтеглянето си.

Все пак бях съгласен с Проф. Човек не можеше да лети по-бързо от Стоманеното сърце или пък да го надвие със стрелба с коптер. Това беше решителното сражение. Побеждаваме го или загиваме.

Моят мобилен светна и в ухото ми проговори глас.

— Върнах се — каза Проф. — Тиа също е в готовност.

Той замълча за миг.

— Хайде да свършим тая работа.

35.

Понеже мястото ми беше точно срещу входа на третия ред, ако стоях прав, щях да мога да погледна над преградата към най-ниското ниво на местата. Натъпкан в импровизираната си дупка обаче, не можех да ги видя — въпреки че имах добър изглед към игрището.

Бях достатъчно нависоко, за да виждам какво става на стадиона, но имах и път към ниското, ако се наложеше да опитам изстрел по Стоманеното сърце с пистолета на баща си. Тунелът и въжето по-нагоре на реда щяха бързо да ме отведат там.