Стоманеното сърце

— Снайпер от Правоприлагането! — каза Тиа. — Цели се в теб, Дейвид.

— Пипнах го — обади се Ейбрахам. Не можах да доловя неговия снайперски изстрел сред пукотевицата, но други изстрели не ме последваха. Ейбрахам обаче можеше да се е разкрил.

Искри!, мина ми през ума. Цялата работа наистина бързо отиваше по дяволите. Натъкнах се на въжето и затърсих фенера си. Сенките се движеха и се приближаваха. Включих фенера и го насочих, за да унищожа сенките около отвора, после се хванах за въжето с една ръка и се спуснах надолу. За щастие, ултравиолетовата светлина засягаше и сенките на Повелителя на нощта, както и него самия.

— Все още е подире ти — каза Тиа. — Той…

— Какво? — настойчиво я попитах аз, стиснал въжето с тензорната ръкавица, с усукани около него крака, за да забавя падането. Ръката ми се затопли от триенето, но според Проф тензорът можел да го прави, без да разкъса въжето.

Минах през дупката на втория ред и през тавана на тоалетните и се озовах в пълната тъмнина на галерията. Тук се намираха съоръжения като будките за закуски. Някога външната страна на помещенията беше стъклена — но сега бе от стомана, разбира се, и стадионът изглеждаше затворен. Като склад.

Все още можех да чуя изстрелите — слаби, леко отекващи в кухите пространства на стадиона. Фенерчето ми светеше почти изцяло в ултравиолетовата част на спектъра през филтъра си, но все пак излъчваше бледо, леко синьо.

— Повелителя на нощта се гмурна в редовете — прошепна ми Тиа. — Изпуснах го. Май го направи, за да се скрие от камерите.

Значи не само ние прилагаме този трик, помислих си аз, а сърцето блъскаше в гърдите ми. Той беше дошъл за мен. Имаше вендета — знаеше, че аз съм разпознал слабото му място.

Притеснено насочвах фенерчето на всички страни. Повелителя на нощта щеше да ме нападне до секунда, но щеше да е наясно, че съм въоръжен с ултравиолетова светлина. Надявах се, че това ще го направи внимателен. Извадих пистолета на баща си и хванах с едната ръка фенера, а с другата оръжието. Новата ми пушка висеше през рамо.

Трябва да се движа, помислих си аз. Ако мога да го изпреварвам, мога и да се отърва от него. Имахме входни и изходни тунели от места като тоалетните, офисите, гардеробните и будките.

Ултравиолетовото фенерче даваше много малко светлина във видимия спектър, но пък аз бях човек от подземните улици. Това ми беше достатъчно. Ултравиолетът предизвикваше странен ефект — белите предмети блестяха призрачно и се притеснявах, че ще ме издадат. Да изключа фенера и да се движа опипом?

Не. Той беше също така единственото ми оръжие срещу Повелителя на нощта. Нямаше да се разхождам сляп, когато съм застанал срещу Епичен, който може да ме удуши със сенки. Запромъквах се през приличния на гроб коридор. Трябваше да…

Замръзнах. Какво беше това в сенките пред мен? Насочих фенерчето си към него. Светлината огряваше разпилени боклуци, слели се със земята при Голямата Трансферсия; някога подвижните прегради за удържане на публиката; няколко замръзнали на стената плаката. Още скорошни боклуци, които призрачно светеха в бяло. Какво бях…

Светлината попадна върху жена, която спокойно стоеше пред мен. Хубава коса, която — знаех — щеше да е златна, ако я гледах при нормално осветление. Лице, което изглеждаше твърде съвършено, оцветено в синьо от ултравиолетовия лъч, сякаш изваяно от лед от някой майстор-художник. Извивки и пълни устни, големи очи. Очи, които познавах.

Меган.

37.

Преди да успея да направя нещо повече от това да зяпна, сенките около мен се заизвиваха. Дръпнах се настрана, докато няколко от тях се стрелнаха във въздуха, където току-що бях застанал. Въпреки впечатлението, че Повелителя на нощта може да одушевява сенките, в действителност той изпускаше черна мъгла, която се стичаше в мрака. Нея той можеше да манипулира.

Можеше да управлява много ловко няколко от пипалата й, но обикновено използваше много от тях, вероятно понеже беше по-плашещо. Контролирането на толкова много пипала бе по-трудно и той можеше основно да хваща, да задушава или да пронизва. Всяко тъмно петно около мен започна да създава остриета, които търсеха кръвта ми.

Шмугнах се между тях, а най-накрая трябваше да се търкалям по земята, за да премина под няколко удара. Да се измъкваш с претъркулване по стоманен под не е приятно изживяване. Когато се изправих, хълбокът ме болеше.

Запотен, прескочих няколко от преградите за задържане на зрителите и осветявах с фенера си всяка подозрителна сянка. Все пак не можех да го насочвам едновременно навсякъде и трябваше да се въртя, за да избягвам сенките зад гърба си. Следях бегло разговорите на другите Възмездители в ухото си, въпреки че бях твърде зает да не ме убият, за да мога да възприема много от тях. Нещата сякаш бяха в състояние на хаос. Проф се беше показал, за да привлича вниманието на Стоманеното сърце; Ейбрахам го бяха засекли заради изстрела, с който ме спаси. Той и Коуди бягаха и се сражаваха с войниците от Правоприлагането.