Стоманеното сърце

Щях да се спусна, а после да опитам да се промъкна до него, ако се стигнеше дотам. Все едно да опиташ да издебнеш лъв, въоръжен само с пистолет-пръскалка.

Свивах се в дупката си и чаках. Носех тензора на лявата ръка, а дясната държеше пистолета. Коуди ми даде резервна пушка, но засега я държах до себе си.

Високо горе във въздуха пламнаха фойерверки. Четири стълба на върха на стадиона изстреляха огромни струи от искри. Не знаех къде Ейбрахам е намерил чисто зелени фойерверки, но сигналът несъмнено щеше да бъде видян и приет.

Това беше моментът. Щеше ли той да се появи наистина?

Фойерверките започнаха да секват.

— Нещо се задава — изрече Ейбрахам в ушите ни, а лекият му френски акцент тънко наблягаше на грешните срички. Той държеше горната снайперска позиция, а Коуди — долната. Коуди бе по-добрият стрелец, но Ейбрахам трябваше да бъде по-далеч, за да е извън боя. Работата му беше с дистанционно управление да включва прожекторите или да детонира стратегически поставени взривове.

— Да, наистина идват. Конвой от камиони на Правоприлагането. Все още няма следа от Стоманеното сърце.

Прибрах в кобура пистолета на баща си и протегнах ръка настрани, за да взема пушката. Твърде нова ми беше. Една пушка трябва да бъде доста използвана и да си я обикнал. Да е позната. Само тогава можеш да си сигурен, че е надеждна. Знаеш как стреля, кога може да засече, колко точен е прицелът. Оръжията, както и обувките, са най-калпави, когато са чисто нови.

И все пак не можех да разчитам на пистолета. С пистолетите ми беше трудно да уцелвам каквото и да е нещо, което е по-малко от товарен влак. Трябваше да се приближа до Стоманеното сърце, ако исках да опитам. Решихме първо Ейбрахам и Коуди да изпробват останалите теории, преди да се рискува аз да бъда изпратен близо.

— Приближават стадиона — чух в ухото си Ейбрахам. — Изгубих ги.

— Виждам ги, Ейбрахам — включи се Тиа. — Камера шест.

Въпреки че бе извън града в коптера, надарена от Едмънд с умението да го зарежда, тя следеше камерите, които бяхме поставили за наблюдение и за да запишем сражението.

— Да — каза Ейбрахам. — Да, разпръсват се. Смятах, че ще влязат направо, но не го правят.

— Хубаво — обади се Коуди. — Това ще направи по-лесно да предизвикаме кръстосана стрелба.

Ако Стоманеното сърце изобщо дойде, помислих си аз. От това се боях и на това се надявах. Ако не дойдеше, това означаваше, че не смята Светлина за заплаха — което щеше да позволи на Възмездителите много по-лесно да се измъкнат от града. Операцията щеше да е провал, но не поради липса на опит. Почти ми се искаше да стане така.

Ако Стоманеното сърце дойдеше и избиеше всички нас, кръвта на Възмездителите щеше да бъде по ръцете ми, задето съм ги повел по този път. Едно време това нямаше да ме тормози, но сега ме гризеше отвътре. Надзърнах към футболното игрище, но не можех да видя нищо. Погледнах назад към горните места.

Долових слабо движение в мрака — приличаше на златно проблясване.

— Момчета — прошепнах аз. — Май видях някого там горе.

— Невъзможно — заяви Тиа. — Наблюдавам всички входове.

— Казвам ти, видях нещо.

— Камера четиринадесет… петнадесет… Дейвид, там горе няма никой.

— Спокойно, синко — обади се Проф.

Криеше се в тунела под игрището и щеше да се подаде само при появата на Стоманеното сърце. Решихме да не взривяваме експлозивите там, докато не сме опитали всички други начини за убиване на Стоманеното сърце.

Проф носеше тензорите. Можех да кажа, че се надява да не му се налага да ги използва.

Чакахме. Тиа и Ейбрахам ни обясняваха маньоврите на Правоприлагането. Пехотните части обкръжиха стадиона, завардиха всички известни им изходи и започнаха бавно да проникват. Поставиха оръдия на няколко места вътре в стадиона, но не намериха никого от нас. Стадионът беше твърде голям, а ние се бяхме укрили твърде добре. Можеш да си направиш сума ти интересни скривалища, когато можеш да копаеш в това, което за всички останали е непробиваемо.

— Включи ме във високоговорителите — тихо изрече Проф.

— Готово — отговори Ейбрахам.

— Не съм тук, за да се бия с червеи! — провикна се Проф и гласът му отекна насред стадиона, усилен от поставените от нас високоговорители. — Това ли е храбростта на могъщия Стоманеното сърце? Да изпрати малки човечета с пушкала, та да ме дразнят? Къде си, императоре на Нюкаго? Толкова ли се боиш от мен?

Стадионът притихна.

— Виждаш ли как се построяват войниците сред местата? — попита ме Ейбрахам по линията. — Много са внимателни. Прави се с цел да не се улучват едни други при стрелба. Трудно ще ни бъде да сгащим Стоманеното сърце под кръстосан огън.

Гледах през рамото си. Не видях друго движение в местата отзад.

— А — тихо произнесе Ейбрахам. — Подейства. Идва. Мога да го видя в небето.

Тиа тихо подсвирна.

— Това е то, момчета. Време е за истинската веселба.