Стоманеното сърце

— Наистина. Един Епичен разруши училището. То… все още беше в учебна година.

Той гледаше в стената, а емоцията изтичаше от лицето му. Слагаше си маска.

За този въпрос реших, че е невинен.

— А тензорите — започнах аз. — Болконтролът. Работил си в лаборатория по някое време, нали?

— Не — отвърна той. — Тензорите и болконтролът не са мои. Останалите предполагат, че съм ги изобретил. Не съм.

Това откровение ме зашемети.

Проф се обърна да си събере кофите.

— Децата в училище също ме наричаха Проф. Това винаги се лепва, въпреки че не съм професор — даже не съм завършил университет. Станах учител по естествени науки само по случайност. Обичах самото преподаване. Поне го обичах тогава, когато смятах, че то е достатъчно да промени нещата.

Заслиза по тунела и ме остави да се чудя.

— Това е. Можеш да се обърнеш.

Обърнах се и нагласих чантата, която мъкнех на гръб. Коуди, застанал на стълбата над мен, свали маската от лицето си и изтри чело с ръката, която не държеше оксижена. Няколко часа бяха изминали, откакто изрязах кухината под стадиона. Коуди и аз прекарахме тези часове в копаене на по-малки тунели и дупки из стадиона, като той заваряваше там, където има нужда.

Последната ни работа бе изработването на снайперското леговище, което щеше да бъде позицията ми в началото на битката. Намираше се пред второто равнище седалки на западната страна на стадиона, приблизително на нивото на четиридесет и пет метровата линия. Не искахме да се забелязва отгоре, затова използвах тензора, издълбах пространство под пода, и оставих отгоре само няколко сантиметра метал. Изключението беше половин метър близо до пътеката за главата и раменете ми, за да мога да прицеля пушка през дупката в ниската преграда пред реда.

Коуди се протегна от мястото си на стълбата и разклати металната рамка, току-що заварена от него за дъното на зоната, която бях издълбал. Кимна, явно доволен, че ще ме крепи, докато чакам в леговището на снайпера. Подът на този сектор беше твърде тънък, за да може да се издълбае дупка, достатъчно дълбока за криене; рамката беше нашето решение на проблема.

— Къде сега? — попитах аз, докато Коуди слизаше по стълбата. — Да направим оная дупка за измъкване още по-нагоре на третия ред?

Коуди преметна оксижена си през рамо и изпука със схванатия си гръб.

— Ейбрахам се обади да каже, че сега отива да се занимае с ултравиолетовите прожектори. Свършил е поставянето на експлозивите под игрището преди малко, тъй че за мен е време да отивам и да заварявам там. Можеш да правиш следващата дупка сам — но ще ти помогна да занесеш стълбата там. Засега добра работа по тези дупки, момко.

— Значи си отново на момко? — попитах го аз. — Какво стана със земляк?

— Разбрах нещо — обясни Коуди, докато сгъваше стълбата и я накланяше на една страна. — Австралийските ми предци?

— Да? — хванах долния край на стълбата и го последвах, докато вървеше от местата на първия ред във вътрешността на стадиона.

— Дошли са от Шотландия. Следователно, ако искам да бъда наистина автентичен, трябва да мога да говоря австралийски с шотландски акцент.

Продължихме да крачим през катраненочерното пространство под местата, подобно на голям, извит коридор — мисля, че се наричаше галерия. Планираният долен край на следващата дупка за измъкване беше в една от тоалетните по-нататък по коридора.

— Австралийско-шотландско-тенесийски акцент, а? — попитах аз. — Упражняваш ли го?

— А, не — отговори Коуди. — Аз не съм шантав, момче. Просто малко ексцентричен.

Усмихнах се, после извърнах глава и погледнах към игрището.

— Ние наистина ще опитаме с това, нали?

— По-добре да го опитаме. Обзаложих се с Ейбрахам на двайсет долара, че ще победим.

— Просто… Трудно е да го повярвам. Прекарал съм години в правене на планове за този ден, Коуди. Повече от половината си живот. И той дойде. Въобще не е каквото си бях представял, но дойде.

— Трябва да изпитваш гордост — каза Коуди. — Възмездителите си работеха по един и същи начин повече от половин десетилетие. Без промени, без истински изненади, без големи рискове.

Протегна ръка и почеса лявото си ухо.

— Често се питах дали не изпадаме в застой. Така и не можах да подбера аргументи, за да предложа промени. Трябваше външен човек, та да ни пораздруса мъничко.

— Да нападнем Стоманеното сърце е „мъничко пораздрусване“?

— Е, не е да си ни накарал да свършим нещо наистина откачено, като да опитаме да свием колата на Тиа.

Точно пред тоалетните оставихме стълбата и Коуди отиде да провери някакви експлозиви на отсрещната стена. Смятахме да ги използваме за отвличане на вниманието; Ейбрахам щеше да ги детонира при необходимост. Замислих се, после извадих една от взривителните си капсули с формата на гумичка.

— Може би трябва да поставя една от тях — казах му аз. — Ако ни потрябва втори човек, за да детонира експлозивите.