Суперкомандос

— Било е тяхно. — Треп махна с ръка към грамадна стоманена врата, вградена в скалата пред нас. — Някога, докато още е било ново. Сега е частна собственост.

— Как така?

— Питай Рей.

Сега Треп на свой ред не проявяваше интерес към разговора. Сякаш нещо в огромната структура разбуждаше съвсем друга част от характера й. Тя плавно се устреми към вратата, като че притегляна от магнит.

Когато наближихме портала, двете крила бавно се разтвориха с глух тътен на тежки панти и спряха, оставяйки отвор с широчина около два метра. Кимнах на Треп, тя сви рамене и прекоси прага. Някакви едри силуети лазеха като паяци надолу по стените в полумрака от двете страни на вратата. Плъзнах ръка към дръжката на немекса, но знаех, че оръжието няма да ми помогне. Бяхме навлезли в страната на великани.

Дула с дължината на човешко тяло изникнаха от сенките, докато две автоматични охранителни системи ни изследваха от глава до пети. Доколкото можех да преценя, калибърът им беше като на онези във фоайето на „Хендрикс“, затова покорно предадох оръжията си. Със странно шумолене, напомнящо за движение на гигантски насекоми, автоматичните убийци се оттеглиха назад и изпълзяха нагоре към постовете си под тавана. В основата на двете ниши, където се спотайваха, различих масивни железни ангели с мечове.

— Идвай — раздаде се гласът на Треп, неестествено силен сред катедралната тишина. — Да не мислиш, че ако искахме да те убием, щяхме да те разкарваме чак дотук?

Последвах я по каменно стълбище към основната зала. Намирахме се в грамадна базилика, която навярно минаваше по цялата дължина на скалната основа под кръста и чийто таван чезнеше в мрака високо над нас. Пред нас се появи ново стълбище, водещо към издигната и малко по-тясна секция, където осветлението бе по-силно. Когато стигнахме там, видях, че сводът се извива над каменни статуи на пазачи с качулки, положили ръце върху тежки мечове. Устните им се извиваха в пренебрежителна усмивка.

Усетих как собствените ми устни леко трепват, а мислите ми прелитат като бронебойни снаряди.

В края на базиликата из въздуха висяха някакви сиви очертания. Отначало помислих, че виждам поредица заоблени монолити, закачени в постоянно силово поле, но после хладен повей разлюля една от сивите форми и аз изведнъж разбрах какво е това.

— Впечатлен ли си, Такеши-сан?

Гласът, който се обръщаше към мен на изискан японски, ме разтресе като цианид. От бурните емоции дишането ми за момент спря и усетих как по цялото ми тяло пробягва зарядът на активизираната неврохимия. Позволих си бавно да се завъртя към гласа. Едно мускулче под окото ми трепереше от потиснатия импулс за насилие.

— Рей — казах аз на аманглийски. — По дяволите, трябваше да се сетя от самото начало.

Рейлийн Кавахара излезе от една странична врата в кръглата зала, където свършваше базиликата, и иронично се поклони.

— Да, може би трябваше да се досетиш — продължи замислено тя на безупречен аманглийски. — Но ако има нещо, което да харесвам в теб, Ковач, това е безграничната ти способност да се изненадваш. Колкото и да се правиш на врял и кипял ветеран, дълбоко вътре ти си оставаш невинна душа. А в днешно време това не е малко постижение. Как го правиш?

— Търговска тайна. Трябва да бъдеш човек, за да разбереш.

Оскърблението остана без ефект. Кавахара сведе очи към мраморния под, сякаш го виждаше да лежи там.

— Е, мисля, че вече сме обсъждали този въпрос.

Умът ми отново се върна към Нови Пекин и злокачествените силови структури, създадени там от интересите на Кавахара. Сякаш пак чух продраните писъци на измъчвани хора, които бях свикнал да свързвам с нейното име.

Пристъпих до една от издутите сиви форми и плеснах с длан по нея. Грубата повърхност леко поддаде и се люшна на кабелите. Вътре нещо се размърда лениво.

— Обвивката е непробиваема за куршуми, нали?

— Ммм. — Кавахара леко наклони глава настрани. — Зависи от куршумите, бих казала. Но определено издържа на удари.

Намерих сили да изцедя смях от гърлото си.

— Утроба с бронирана обшивка! Само ти, Кавахара! Само ти можеш да бронираш клонингите си, а после да ги укриеш под цяла планина.