Суперкомандос

Вътре беше тихо и сенчесто, през остъкления покрив проникваше жълтеникава светлина като пред буря. Огледах пустите скамейки и въздъхнах. На който и свят да си, каквото и да си сторил за добро или за зло, винаги си тръгваш по един начин.

Сам.

— Трябва ли ти малко време?

Поклатих глава.

— Трябва ми цял живот, Кристин. Може би дори повече.

— Ако се пазиш от неприятности, може и да го получиш.

В гласа й усетих опит да се пошегува, но беше точно толкова смешно, колкото труп в плувен басейн. Вероятно и тя усети това, защото прехапа устни. Между нас бързо растеше стена от притеснение и неудобство — нещо, което бе почнало още когато ме върнаха в носителя на Райкър, за да дам показания. По време на анкетата бяхме твърде заети, за да се срещаме, а когато най-сетне всичко приключи и си тръгнахме, нищо не се промени. На няколко пъти се любихме бурно, но някак хладно. Сетне престанахме, когато стана ясно, че Райкър ще бъде реабилитиран и освободен. Мъничкото топлина между нас бе осиротяла като пламъче на счупен фенер и от всички усилия да я задържим ни останаха само опарени пръсти.

Обърнах се към Ортега и направих опит да се усмихна.

— Значи да се пазя от неприятности, а? И на Треп ли каза същото?

Много добре знаех, че ударът е нечестен. Колкото и невероятно да изглежда, Кавахара бе улучила Треп само с крайчеца на зашеметяващия лъч. Когато ми казаха, аз си спомних, че точно преди да вляза при Кавахара, бях нагласил игления пистолет на единична стрелба. Чист късмет. Докато набързо повиканият от Ортега екип криминалисти на ООН пристигне на дирижабъла, Треп бе изчезнала заедно с моята гравитационна раница. Не знам дали се бяха споразумели с Ортега, за да не се разчуе историята с „Панамска роза“, или Треп просто бе изпреварила идването на екипа. Ортега не ми каза нищо, а вече я нямаше предишната близост, за да попитам. Сега за пръв път повдигахме темата.

Ортега ме изгледа навъсено.

— Да не би да искаш да те сравнявам с нея?

— Нищо не искам, Кристин. — Свих рамене. — Но, откровено казано, не виждам кой знае каква разлика.

— Продължавай да мислиш така, и никога няма да се промениш.

— Ортега, нищо никога не се променя. — Аз посочих тълпата навън. — Винаги ще има такива тъпаци, готови да глътнат каквато вяра им поднесеш, за да не си уморяват мозъците. Винаги ще има хора като Банкрофт и Кавахара да натискат бутони и да вкарват програми. Хора като теб ще се грижат играта да върви гладко и правилата да не се нарушават много често. А когато самите Матове искат да нарушат правилата, ще пращат хора като Треп и мен да вършат черната работа. Такава е истината, Кристин. Такава е била, когато съм се родил преди сто и петдесет години, а доколкото знам от учебниците по история, такава си е открай време. Тъй че свиквай.

За момент тя ме изгледа спокойно, после кимна сякаш в отговор на някакво взето решение.

— Ти винаги си искал да убиеш Кавахара, нали? Всички глупости, дето ги надрънка, бяха само за да повлечеш и мен.

Аз самият често си задавах този въпрос, но все още не знаех отговора. Пак свих рамене.

— Тя заслужаваше да умре, Кристин. Наистина да умре. Само това знам със сигурност.

Над главата ми се раздаде тихо потропване. Погледнах нагоре и видях как по стъклото избухват прозрачни капки. Започваше да вали.

— Трябва да тръгвам — тихо казах аз. — Когато отново видиш това лице, вече няма да бъде мое, тъй че ако имаш нещо за казване…

Ортега трепна едва доловимо. Изругах се за глупостта и опитах да я хвана за ръката.

— Виж какво, ако от това ще ти е по-лесно, никой не знае. Баутиста сигурно подозира, че между нас е имало нещо, но никой не знае със сигурност.

— Аз знам — рязко каза тя и отдръпна ръка. — Помня.

Въздъхнах.

— Да, и аз също. Струва си да помним, Кристин. Но не го оставяй да прецака целия ти живот. Върви да прибереш Райкър и бързай към следващата сцена. Това е важното. А, да. — Бръкнах в джоба си и измъкнах смачкан пакет цигари. — Можеш да си ги вземеш. На мен не ми трябват, нито пък на него, тъй че не му давай да почне отново. Поне това ми дължиш. Наглеждай го да не пропуши.

Тя примига и изведнъж ме целуна някъде между устата и бузата. Не се опитах да я насоча нито към едното, нито към другото. Завъртях се, преди да видя дали ще има сълзи и тръгнах към вратата в дъното. Докато се изкачвах по стъпалата, хвърлих още един поглед назад. Ортега стоеше, обгърнала раменете си с длани, и гледаше как се отдалечавам. Беше твърде далече, за да видя ясно лицето й в мътната светлина.

За момент нещо ме заболя — нещо тъй дълбоко, че знаех: изтръгна ли го, ще изтръгна и всичко, което ме крепи. Чувството се надигна и плисна като порой зад очите ми, засили се заедно с тропота и звънтенето на дъжда по стъклата.

После го притиснах надолу.

Завъртях се към следващото стъпало, открих някъде в гърдите си горчив смях и го изкашлях. С малко усилие се получи доста добре.

„Да се добера до следващата сцена.“

Горе ме чакаше вратата, а зад нея излъчвателят.

Когато прекрачих прага, аз все още опитвах да се разсмея.