Суперкомандос

— Предпочитам да остана тук, поне за известно време. Настанихме Елизабет във виртуален пансион в Бей Сити и ще ни е по-скъпо да я посещаваме от разстояние. Първоначалната вноска ни глътна значителна част от петте бона, тъй че сигурно ще минат няколко години, преди да й осигурим ново тяло. — Тя се обърна към мен със срамежлива усмивка. — Сега й посвещаваме почти цялото си време. Днес Вик пак беше при нея, затова не го завари.

— Няма защо да го оправдаваш — тихо казах аз. — И без това не вярвах, че иска да разговаря с мен.

Тя извърна глава.

— Разбираш ли, винаги е бил толкова горд и…

— Забрави. Ако някой ме беше нагазил така, както аз него, никак нямаше да ми се говори с тоя човек. — Помълчах и бръкнах в джоба си. — Сетих се. Имам нещо за теб.

Тя сведе очи към сивия кредитен чип в ръката ми.

— Какво е това?

— Около осемдесет хиляди — казах аз. — Мисля, че с тия пари ще можете да си позволите нещо, изработено по поръчка за Елизабет. Ако избере бързо, сигурно ще я заредите още преди Нова година.

— Какво? — Тя се вторачи в мен с неуверена усмивка като човек, който е чул шега, но се пита дали я разбира правилно. — Ти ни даваш… Защо? Защо правиш това?

Този път имах отговор. Тази сутрин го бях обмислял по целия път от Бей Сити насам. Хванах ръката на Айрин Елиът и притиснах чипа в дланта й.

— Защото искам накрая да има нещо чисто — тихо казах аз. — Нещо, от което да ми стане добре.

За момент тя продължи да ме гледа. После прекрачи напред и ме прегърна с вик, от който наоколо се разхвърчаха подплашени чайки. Смееше се и в същото време усетих как отстрани по лицето ми плъзва струйка сълзи. Аз също я прегърнах.

И докато траеше тази прегръдка, а може би и за мъничко след това, се чувствах чист като вятъра откъм морето.

„Взимаш каквото ти се предлага“, изрече незнайно къде Вирджиния Видаура. „И понякога това стига.“

Трябваха им още единайсет дни, за да разрешат завръщането ми на Харлановия свят. През това време киснех в „Хендрикс“, гледах новините и се чувствах странно виновен заради предстоящото заминаване. Много малко факти около смъртта на Рейлийн Кавахара бяха излезли наяве, тъй че шумотевицата из медиите беше зловеща, сензационна и абсолютно невярна. Специалната анкетна комисия на ООН остана забулена в тайна, а когато плъзнаха слухове за предстоящото приемане на Резолюция 653, почти нищо не ги свързваше с предишните събития. За Банкрофт изобщо не споменаха, както впрочем и за мен.

Повече не се срещнах с Банкрофт. Разрешението за излъчване и презареждане на Харлановия свят ми бе донесено от Уму Прескот, която се държа любезно и ме увери, че условията на договора ще бъдат изпълнени до последната буква, но добави и заплашителното предупреждение вече никога да не опитвам да се свържа с когото и да било от фамилията Банкрофт. Изтъкна като претекст моята лъжлива история за „Вдигни го“, но аз знаех истинската причина. Бях я видял по лицето на Банкрофт в залата на следствената комисия, когато излезе наяве къде е била и какво е правила Мириам Банкрофт по време на нападението срещу „Глава в облаците“. Въпреки всичките си цивилизовани матовски дрънканици, дъртият негодник умираше от ревност. Чудех се какво ли би сторил, ако можеше да види изтритите кадри от паметта на „Хендрикс“.

Ортега ме изпрати до Централното хранилище в деня на излъчването — същия ден, когато Мери Лу Хинчли бе заредена в синтетично тяло, за да свидетелства по делото срещу „Глава в облаците“. По стъпалата към приемната зала се бе струпала скандираща тълпа. Удържаха я мрачни полицаи от службата на ООН за борба с масовите безредици. Докато се провирахме през навалицата, над главите ни подскачаха познатите холографски плакати. Небето над нас бе зловещо сиво.

— Скапани клоуни — изръмжа Ортега, разблъсквайки демонстрантите с лакти. — Много ще съжаляват, ако предизвикат момчетата от масовите безредици. Виждала съм ги в действие и гледката хич не е приятна.

Заобиколих някакъв младеж с бръсната глава, който размахваше юмрук към небето, а в другата си ръка държеше генератора на един от плакатите. Крещеше дрезгаво и отсечено като в транс. Малко задъхан, догоних Ортега пред кордона.

— Няма сериозна заплаха, липсва им организация — повиших глас аз, за да надвикам тълпата. — Просто вдигат шум.

— Е, това няма да попречи на нашите хора. Сигурно ще строшат две-три глави хей така, за идеята. Ама че каша.

— Такава е цената на прогреса, Кристин. Нали искаше Резолюция 653. — Размахах ръка към яростните лица под нас. — Е, вече я имаш.

Един от маскираните мъже над нас излезе от редицата и тръгна по стъпалата с леко вдигната палка. На рамото му имаше червена сержантска нашивка. Ортега му показа значката си и след кратък разговор на висок глас бяхме пропуснати горе. Веригата се разтвори за нас, после и двойната врата към залата. Трудно бе да се каже коя механика действа по-гладко — вратата или черните фигури, които я пазеха.