Суперкомандос

— Ами останалото? Имаш ли доказателства? Смяташ ли да кажеш на Лорънс?

Бръкнах в джоба си и извадих матов черен диск.

— Видеозапис от момента на инжекцията. Запис как Шерил Бостък напуска „Сайка Сек“ и отлита за среща с твоята лимузина, която после продължава към морето. Няма други доказателства, че съпругът ти е извършил убийството под влияние на дрога, но вероятно ще предположат, че Кавахара го е упоила на борда на дирижабъла.

— Как разбра? — Тя гледаше настрани, а гласът й бе изтънял и тих. — Как стигна до Бостък?

— Най-вече чрез интуиция. Видя ли ме да гледам през телескопа?

Тя кимна и се изкашля.

— Мислех, че си играеш с мен. Че си му казал.

— Не. — Парна ме лек гняв. — Кавахара все още държеше приятелката ми. И заплашваше да я измъчва до полудяване.

— Не знаех — тихо каза тя.

Свих рамене.

— Какво пък? Телескопът ми даде половината. Твоят съпруг е бил на „Глава в облаците“ точно преди да се самоубие. Тогава си помислих какви неприятни игри върти там Кавахара и се зачудих дали не го е принудила да се самоубие. По химичен път или чрез някаква виртуална програма. Виждал съм как го правят.

— Да. Сигурно си виждал. — Тя говореше уморено, унесено. — Тогава защо отиде да търсиш в „Сайка Сек“?

— И аз не знам. Интуиция, както казах. Може би защото инжекция на борда на летящ бардак просто не ми изглеждаше в стила на Кавахара. Много е грубо. Тя не беше разбойник, а шахматист. Или може би просто защото нямаше начин да се вмъкна в охраната на „Глава в облаците“, както направих със „Сайка Сек“, а ми трябваше незабавен резултат. Така или иначе, заръчах на „Хендрикс“ да проследи процедурите с клонингите и евентуалните нарушения. Така стигнах до Шерил Бостък.

— Колко хитро. — Тя се обърна и ме погледна. — А сега какво, мистър Ковач? Още правосъдие? Още Матове на кръст?

Хвърлих диска на масата.

— Поръчах на „Хендрикс“ да изтрие уличаващия запис от файловете на „Сайка Сек“. Както казах, ще предположат, че съпругът ти е бил упоен на борда на „Глава в облаците“. Удобно решение. Освен това изтрихме спомените на „Хендрикс“ за посещението ти в моята стая. Бих казал, че сме много задължени на „Хендрикс“. Той ще е доволен от време на време да му изпращаш гости. Не е скъпо. Обещах му от твое име.

Не й казах, че Ортега е видяла записа, нито колко време трябваше да я убеждавам да си мълчи. Още се чудех защо прие. Вместо това гледах изумлението по лицето на Мириам Банкрофт. Чак след цели трийсет секунди тя се сети да протегне ръка към диска. Погледна ме над здраво стиснатите си пръсти.

— Защо?

— Не знам — мрачно отвърнах аз. — Кой знае, може би двамата с Лорънс взаимно се заслужавате. Може би заслужавате и занапред да живеете като неверни съпрузи, които не могат да съвместят уважението и секса. Може би той заслужава и занапред да не знае дали е убил момичето по своя воля или не. Може би и ти си като Рейлийн. Може би всички Матове са еднакви. Знам само, че ние, останалите, не ви заслужаваме.

Изправих се да си вървя.

— Благодаря за питието.

Стигнах до вратата…

— Такеши.

… и неволно се обърнах към нея.

— Не е това — уверено каза тя. — Може би вярваш в тия неща, но не е това. Нали?

Кимнах.

— Да, не е.

— Тогава защо?

— Както казах, не знам защо. — Вгледах се в нея и се зачудих дали се радвам, че не помня, или не. — Гласът ми омекна. — Но той ме помоли да постъпя така, ако спечеля. Такава е сделката. Не ми каза защо.

Оставих я да седи сама сред мъченическите храсти.

Епилог

В Ембър имаше отлив и влажният пясък се простираше почти до мрачните останки на „Гарант на свободната търговия“. Скалите, върху които бе заседнал самолетоносачът, стърчаха над плитката вода около носа като вкаменели вътрешности, изтекли някога от утробата на кораба. Морски птици бяха накацали по тях и пискливо си крещяха една на друга. Над пясъка долиташе пронизващ ветрец и надигаше бръчки по водата в малките локвички, оставени от стъпките ни. Горе на крайбрежния булевард бяха махнали лицето на Анчана Саломао и сега улицата изглеждаше още по-мрачна и пуста.

— Мислех, че вече си заминал — каза до мен Айрин Елиът.

— Умряла работа. От Харлановия свят протакат разрешението за излъчване. Не им се иска да ме приемат обратно.

— А и тук никой не те иска.

Свих рамене.

— Не ми е за пръв път.

Повървяхме мълчаливо. Странно чувство бе да разговарям с Айрин Елиът в истинското й тяло. В дните преди удара срещу „Глава в облаците“ бях свикнал да я гледам отгоре надолу, но този едър рус носител се оказа висок почти колкото мен, а наоколо се излъчваше излъчване на спокойна самоувереност, което по-рано долавях едва-едва в другото тяло.

— Предложиха ми работа — каза тя по някое време. — Консултант по охраната в „Мейнлайн д.ч.п.“. Чувал ли си за тях?

Поклатих глава.

— Много известна фирма по Източното крайбрежие. Щом ме пуснаха от ООН, веднага почукаха на вратата. Фантастично предложение — пет бона заплата. Подписах тутакси.

— Да, стандартна практика. Поздравления. На изток ли смяташ да се преселиш, или ще искаш да ти прехвърлят работата тук?