Суперкомандос

— Дявол да те вземе, стой по-кротко, ако обичаш.

— Какво каза тя?

Треп отново вдигна клепачите ми и съсредоточено смръщи вежди.

— Че сме били красиви. Скапана наркоманка, сигурно се е надрусала.

Тоалетна с дървена ламперия неизвестно къде. Стоях пред счупено огледало и гледах лицето си, сякаш бе извършило престъпление срещу мен. Или сякаш чаках някой друг да изскочи иззад пропуканото стъкло. Ръцете ми стискаха зацапаната метална мивка и епоксидните ивици, които я крепяха за стената, тихо пращяха под тежестта ми.

Нямах представа колко време съм бил там.

Нямах представа къде е това „там“. Или колко „там“ вече сме посетили.

Но всичко това нямаше значение, защото…

Огледалото не пасваше в рамката. Назъбените парчета едва се крепяха за пластмасата.

Твърде много ръбове, промърморих си аз. Майната им, нищо не пасва.

Думите изглеждаха безсмислени, като случайно срещната рима в разговорната реч. Не вярвах, че някога ще успея да поправя това огледало. Само щях да си изпонарежа пръстите, опитвайки да подредя парчетата. Майната му.

Оставих лицето на Райкър в огледалото и, залитайки, се върнах към маса, отрупана със свещи, зад която Треп смучеше дълга лула от слонова кост.

— Мики Нозава? Сериозно ли говориш?

— Да, мамка му. — Треп енергично кимна. — Игра в „Юмрукът на флота“, нали така? Гледала съм го поне четири пъти. В Ню Йорк често пускат сензофилми от колониите. Напоследък са много добри. Помниш ли онзи момент, когато поваля с ритник харпунджията? Усещаш го чак до костите. Красота. Поезия, превърната в движение. Хей, знаеш ли, че на младини е снимал холографско порно?

— Дрън-дрън. Мики Нозава никога не е снимал порно. Не му се е налагало.

— Кой казва, че му се е налагало? Ония две пиленца, дето ги гушкаше, аз бих ги гушнала и без пари.

— Дрън! Дрън!

— Кълна ти се. Беше в онзи носител с европейски нос и очи, дето после го съсипа при катастрофата. Още като начинаещ артист.

Имаше бар, където по стените и тавана висяха странни, хибридни музикални инструменти, а лавиците зад бара бяха отрупани с антични бутилки, изящни статуетки и други боклуци. Нивото на шума бе сравнително поносимо и аз пиех нещо, което поне на вкус изглеждаше не твърде опасно за нервната система. Из въздуха се носеше тиха музика, по масите имаше малки подноси с мезета.

— За какъв дявол го правиш?

— Кое? — Треп замаяно тръсна глава. — Че отглеждам котки ли? Аз обичам кот…

— Защо работиш за оная скапана Кавахара? Тя е шибана пародия на човешко същество, гадна Матовска пичка, дето не струва и смачкана приставка. Защо…

Треп хвана ръката, която размахвах, и за момент си помислих, че ще има насилие. Неврохимията ми лениво се раздвижи.

Но тя само дръпна нежно ръката ми, преметна я през раменете си и приведе лице към мен. Примига така, сякаш светлината я заслепяваше.

— Слушай.

Дълго мълчание. Слушах. Треп се навъси съсредоточено, отпи от чашата си и я остави много внимателно. После размаха пръст към мен.

— Не съдете, за да не бъдете съдени7 — избъбри тя.

Друга улица. Стръмна. Изведнъж вървенето стана по-лесно.

Над нас звездите бяха изгрели — толкова ясни не ги бях виждал през цялата седмица в Бей Сити. Залитайки, спрях, вирнах глава и потърсих с очи съзвездието Рогат кон.

Имаше. Нещо нередно.

Чуждо. Абсолютно непозната схема. Под мишниците ми изби студена пот и изведнъж ясните светли точици заприличаха на военна армада, готова за планетна бомбардировка. Марсианците се завръщаха. Имах чувството, че ги виждам как пълзят тромаво през тясната ивица черно небе над нас…

— Хей! — Треп ме подхвана със смях, преди да падна. — Какво зяпаш там, скакалецо?

Небето не беше мое.

Става зле.

В друга тоалетна, осветена болезнено ярко, аз се мъча да напъхам в носа си някакъв прах, който ми даде Треп. Ноздрите ми вече са сухи и разранени, и прахът упорито се изсипва навън, сякаш на това тяло му е писнало окончателно. От кабинката зад мен долита шум на течаща вода и аз вдигам очи към огледалото.

От кабинката излиза Джими де Сото. Бойната му униформа е омазана с кал от Иненин. В ярката светлина на тоалетната лицето му изглежда особено зле.

— Добре ли си, приятел?

— Не особено. — Аз почесвам възпалените си ноздри. — Ами ти?

Той прави знак в смисъл „дай да не се оплакваме“ и пристъпва да застане до мен. Когато се навежда над мивката, от фоточувствителния кран бликва вода. Джими започва да си мие ръцете. Кал и слуз от кожата му се сливат в гъста мътилка, която потича към миниатюрния водовъртеж на канала. Усещам едрата му фигура до рамото си, но единственото му око ме е приковало към огледалния образ и аз не мога или не искам да се обърна.

— Сън ли е това?

Той свива рамене и продължава да се мие.

— Това е ръбът.

— Ръбът на какво?

— На всичко.

Изражението му показва, че поне това би трябвало да е ясно.

— Мислех, че идваш само в сънищата ми — подхвърлям аз и небрежно поглеждам ръцете му. Има нещо нередно; колкото и да ги стърже, отдолу изниква нова мръсотия. Мивката е изплескана цялата.