Суперкомандос

— Тогава трябва да има причина — казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. — Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.

Кавахара присви очи.

— Продължавай.

— Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.

— Вирусът „Роулингс“ — тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.

— Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. — С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. — Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…

Кавахара проумя и лицето й грейна.

— Излъчването.

— Точно така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.

Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.

— Изобретателно.

— Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.

Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.

— Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?

— Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.

— Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?

— По всичко личи, че много я бива.

— По всичко личи, че са я спипали — кисело възрази Кавахара. — Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…

— Кавахара. — С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. — Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.

Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.

— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.

— Някакви вести от Кадмин?

— Никакви.

Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.

Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.

Трудно бе да се отърва от това чувство.

Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.

Тя се озърна.

— Не готвиш ли?

— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?

— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?

— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.

Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.

— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.

Устните й се стегнаха.

— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.