Суперкомандос

Станах и излязох на балкона, като се питах дали да си позволя цигара. През последните два дни едва успявах да потискам желанието. Много нерви ми струваше да гледам как работи Айрин Елиът. Заставих се да върна пакета в джоба на ризата си и се загледах надолу към Мириам Банкрофт, която успешно напредваше с изработката на планера. Когато тя вдигна глава, аз се озърнах настрани и видях телескопа на Банкрофт, все още насочен към морето под същия полегат ъгъл. Безцелното любопитство ме накара да протегна шия и да огледам данните за ъгъла на наклона. Следите от пръсти в праха все още си бяха там.

Прах?

Изведнъж си спомних думите на Банкрофт, изпълнени с неосъзнато високомерие. „Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. За последен път надникнах през тази машина почти преди два века.“

Втренчих се в следите от пръсти, хипнотизиран от собствените си мисли. Някой бе гледал през тази машина много по-наскоро, но не за дълго. Оскъдните следи в праха подсказваха, че клавиатурата за програмиране е използвана само веднъж. Тласкан от ненадеен импулс, аз пристъпих до телескопа и проследих посоката му към морето, където видимостта плавно чезнеше сред маранята. На такова разстояние при подобен ъгъл би трябвало да се вижда само пустият въздух на километър-два височина. Като насън приведох глава към окуляра. В центъра на зрителното ми поле изникна сиво петънце, което ту се избистряше, ту пак се размазваше, докато окото ми опитваше да привикне с необятната синева около него. Вдигнах глава, отново проверих клавиатурата, открих бутон за максимално увеличение и го натиснах нетърпеливо. Когато погледнах пак, сивото петно бе излязло на фокус и запълваше почти целия обектив. Бавно въздъхнах. Имах чувството, че все пак съм изпушил цигара.

Дирижабълът висеше като огромен тумбест кит. Трябва да беше неколкостотин метра дълъг, с разширения в долната част и стърчащи издатини, които приличаха на площадки за кацане. Разбрах какво гледам още преди неврохимията на Райкър да засили увеличението още малко, за да разчета избелелия надпис върху корпуса: „Глава в облаците“.

Дишайки тежко, аз се отдръпнах от телескопа и когато очите ми си възвърнаха нормалния фокус, отново видях Мириам Банкрофт. Стоеше до частите на планера и ме гледаше отдолу нагоре. Едва не трепнах, когато погледите ни се срещнаха. Отпуснах ръка към клавиатурата и сторих онова, което би трябвало да стори Банкрофт, преди да си пръсне главата. Натиснах бутона за изтриване на паметта и цифрите, които бяха държали дирижабъла под наблюдение през последните няколко седмици, бавно изчезнаха.

В своя живот неведнъж се бях чувствал пълен глупак, но никога до такава степен, както в момента. Първокласна улика бе чакала там, в обектива, някой да дойде и да я открие. Пропусната от полицаите заради тяхното бързане, липса на интерес и непознаване на ситуацията. Пропусната от Банкрофт — телескопът бе станал до такава степен част от неговото обкръжение, че не можеше да привлече вниманието му. Аз обаче нямах подобни оправдания. Само преди седмица стоях тук и видях как зле сглобените късчета от реалността се сблъскват едно с друго. Банкрофт твърдеше, че не е ползвал телескопа от векове, а в същото време следите върху праха твърдяха противното. И Мириам Банкрофт ми поднесе готовото доказателство на тепсия след по-малко от час, когато каза: „Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и земята“. Тогава си спомних за телескопа, умът ми се разбунтува срещу мозъчната леност, причинена от презареждането, и се опита да ми подскаже. Замаян, изкаран от равновесие, нов на тази планета и в това тяло, аз не му обърнах внимание. Тежестите на презареждането си казваха тежката дума.

Мириам Банкрофт все още ме гледаше от ливадата. Отстъпих от телескопа, направих спокойна физиономия и се върнах на стола. Унесен във фалшивите образи, които бях вмъкнал в главата му, Банкрофт сякаш почти не забеляза, че съм се отделял от масата.

Но сега собственият ми ум работеше с бясна скорост и препускаше по мисловните пътища, започнали от списъка на Ортега и тениската с Резолюция 653. Вече нямаше и помен от тихото примирение, което изпитвах в Ембър преди два дни, от нетърпението да пробутам на Банкрофт голямата лъжа, да грабна Сара и да приключа веднъж завинаги. Всичко се свързваше с „Глава в облаците“ — в крайна сметка дори Банкрофт. За мен ставаше очевидно, че е бил там в нощта, преди да умре. Онова, което го бе сполетяло там, водеше към смъртта му в Слънчевия дом няколко часа по-късно. И към истината, която Рейлийн Кавахара тъй отчаяно искаше да прикрие.

А това означаваше, че трябва лично да ида там.

Взех чашата и отпих от коктейла, без да усещам вкуса. Тихият звук изтръгна Банкрофт от унеса. Той вдигна глава и сякаш се изненада, че все още съм тук.