Суперкомандос

— Божичко, ама че е студено. Откога седиш върху това чудо?

— Около час.

Тя погледна към празните резервоари.

— Видя ли нещо интересно?

— Мисля си.

— О. — Тя пак помълча. — Знаеш ли, тоя скапан летинол е по-лош и от зашеметяващия лъч. Когато си зашеметен, поне знаеш, че нещо не е наред. Летинолът ти казва, че каквото и да си преживял, вече светът е чудесен, затова гледай напред и не се безпокой. А пък после се препъваш в първия срещнат кабел.

— Вероятно в момента би трябвало да лежиш — тихо казах аз.

— Да, и ти също. Утре ще имаш физиономия като палитра. Мърсър би ли ти нещо обезболяващо?

— Не ми трябва.

— Леле, колко сме храбри! Нямахме ли уговорка да пазиш тоя носител?

Усмихнах се замислено.

— Ако видиш как си изпати другият…

— Видях. Изкормил си го с голи ръце, а?

Опитах да се усмихна.

— Къде е Треп?

— Шантавата ти приятелка ли? Няма я. Подхвърли на Баутиста нещо за конфликт на интересите и изчезна в нощта. Баутиста си скубе косите и се чуди как да замаже положението. Ще дойдеш ли да поговорим с него?

— Добре.

Размърдах се неохотно. В зелената светлина на резервоарите имаше нещо хипнотично и в замаяния ми мозък започваха да кръжат идеи, които се хапеха една друга. Вместо да ме облекчи, смъртта на Кадмин само бе подпалила в гърдите ми фитила на убийствена ярост. Някой трябваше да плати за всичко това.

Лично.

Но не бе само лично. Засягаше и други. Луиз по прякор Анемона, нарязана върху операционната маса; Елизабет Елиът, заклана от клиент и твърде бедна, за да получи нов носител; Айрин Елиът, плачеща за тяло, което някаква корпоративна кучка носеше през четните месеци; Виктор Елиът, разкъсван между загубата и завръщането на една жена — уж същата и все пак различна. Засягаше един млад негър, изправен пред семейството си в съсипано бяло тяло на средна възраст; засягаше Вирджиния Видаура, тръгнала към хранилището с презрително вирната глава и последна цигара в устата, без да дава пет пари за дробовете, които несъмнено щяха да станат собственост на някой корпоративен вампир. Засягаше Джими де Сото, изтръгнал собственото си око сред калта и огъня на Иненин, както и милиони други като него из целия Протекторат — единици човешки потенциал, събрани насила, а сетне изхвърлени на бунището на историята. Някой трябваше да плати за всички тях и за още мнозина.

Малко замаян, аз слязох от повдигача и помогнах на Ортега да ме последва. Ръцете ме заболяха от тежестта й, но далеч по-болезнено бе внезапното, вледеняващо разбиране, че това са последните ни часове заедно. Не знаех откъде е дошло, но идваше заедно с онази плътна, каменна тежест в ума ми, на която отдавна бях свикнал да вярвам повече, отколкото на логичната мисъл. Напуснахме залата, хванати ръка за ръка, и всъщност забелязахме този факт едва когато в коридора отвън налетяхме на Баутиста и инстинктивно се отдръпнахме един от друг.

— Търсех те, Ковач. — Не знам дали имаше някакво мнение относно държането за ръце, но във всеки случай лицето му не се промени. — Твоята приятелка духна и ни остави сами да разчистваме кашата.

— Да, Крис… — Млъкнах и кимнах към Ортега. — Казаха ми. Взе ли и осколочната карабина?

Баутиста кимна.

— Значи разполагаш с идеална история. Някой ви се обажда за стрелба в „Панамска роза“, пристигате да проверите и откривате публиката избита, Кадмин и Касапина мъртви, а мен и Ортега с единия крак в гроба. Сигурно някой е имал зъб на Касапина.

С крайчеца на окото си зърнах как Ортега поклати глава.

— Няма да мине — каза Баутиста. — Всички обаждания до управлението се записват. На патрулните коли също.

Свих рамене и усетих как емисарят в мен се събужда.

— И какво от това? Вие с Ортега сигурно си имате осведомители в Ричмънд. Хора, чиито имена не можете да разкриете. Потърсили са ви по частен телефон, който за жалост случайно е станал на парчета, докато сте си пробивали път през остатъците от охраната на Касапина. Няма следи. И мониторите също са безполезни, защото тайнственият организатор на стрелбата е изтрил цялата автоматизирана охранителна система. Мисля, че може да се уреди.

Баутиста не изглеждаше убеден.

— Предполагам. За тая работа ще ни трябва спец по данните. Дейвидсън го бива, но не чак дотам.

— Мога да ви намеря спец. Нещо друго?

— Някои от зрителите още са живи. Не че могат да предприемат нещо в момента, но заплашват.

— Зарежи ги. Най-много да са видели Треп. А и за нея не ми се вярва. Цялата работа приключи за секунди. Остава само да решим кога да викнем линейките.

— Не бива много да се бавим — каза Ортега. — Инак ще стане подозрително.

Баутиста изсумтя.

— Цялата тая шибана история е подозрителна. До довечера цялото управление ще знае какво се е случило.

— Май ви се случва често, а?

— Не е смешно, Ковач. Касапина прекрачи границата и знаеше какво му се пише.

— Касапина — промърмори Ортега. — Тоя скапаняк сигурно има някъде резервно копие. Щом се презареди, ще хукне да иска разследване.

— Може и да не хукне — каза Баутиста. — Според теб откога е в синтетичното тяло?

Ортега сви рамене.