Суперкомандос

— Не — тя изрече думата, сякаш я използваше за пръв път и усещането й допадаше. — Не. Няма начин, мама му стара. Заради теб подпомогнах вирусно престъпление, заради теб укрих улики, заради теб участвах в множествено зареждане…

— Чак пък множествено…

— Престъпление е, по дяволите — процеди тя през зъби. — Няма заради теб да крада от полицията конфискувана дрога.

— Добре, забрави. — Аз се поколебах, после усърдно направих сериозна физиономия. — Тогава ще ми помогнеш ли да конфискувам още?

Нещо дълбоко в мен изрева от възторг, когато по лицето й цъфна неволна усмивка.

Пласьорът беше на същото място, където случайно попаднах в радиуса му преди две седмици. Този път още от двайсет метра го зърнах да се спотайва в една ниша с излъчвателя на раменете. По улицата почти нямаше минувачи. Кимнах на Ортега, която бе паркирала отсреща, и продължих напред. Излъчвателят внушаваше все същата картина с нелепо хищните жени и внезапния покой на бетатанатина, но този път бях подготвен, а и неврохимията определено помагаше да овладея нашествието в мозъка си. Пристъпих към пласьора с широка усмивка.

— Имам „дърво“, мой човек.

— Добре, точно това търся. Колко имаш?

Изражението му се колебаеше между алчност и подозрителност. За всеки случай отпусна ръка към кутийката с чудовищните видения.

— А ти колко искаш, мой човек?

— Всичко — отвърнах весело аз. — Всичко, което имаш.

Той разбра, но вече бе твърде късно. Сграбчих пръстите му, преди да натиснат бутона.

— А, да ги нямаме тия.

Пласьорът замахна с другата ръка. Строших му пръстите. Той изрева и се сгърчи от болка. Ритнах го в корема и смъкнах кутийката от колана му. Ортега дотича иззад мен и размаха значка пред потното му лице.

— Полиция — обяви лаконично тя. — Арестуван си. Хайде сега да видим какво имаш тук.

Бетанататинът беше в малки шишенца, обвити с памук и пъхнати в прилепващи торбички под дрехите. Вдигнах срещу светлината една стъкленица и я разтръсках. Вътре се плискаше бледочервена течност.

— Как ти изглежда? — обърнах се аз към Ортега. — Около осем процента, а?

— Нещо такова. Може би и по-малко. — Ортега притисна с коляно врата на пласьора и залепи лицето му на тротоара. — Откъде взе товара, приятел?

— Стоката е добра — изписка пласьорът. — Купувам без посредници. Това е…

Ортега го халоса по черепа и той млъкна.

— Това е боклук — обясни кротко тя. — Толкова е разредено, че няма и да те разхлади. Не го щем. Задръж си цялата стока и върви накъдето искаш. Само държим да знаем откъде я взе. Точен адрес.

— Не знам никакъв…

— Искаш ли да бъдеш застрелян при опит за бягство? — попита любезно Ортега и онзи веднага застина.

— От едно място в Окланд — отвърна унило той.

Ортега му подаде молив и хартия.

— Напиши тук. Никакви имена, само адреса. И Господ да ми прости, но ако ме пратиш за зелен хайвер, ще се върна с петдесет кубика истинско „дърво“ и ще ти го инжектирам неразредено.

Тя взе листчето, погледна написаното, дръпна коляно от врата на пласьора и го потупа по рамото.

— Добре. А сега ставай и се пръждосвай от улицата. Утре може пак да работиш, ако си казал истината. Ако ли не, да знаеш, че ще те намеря.

Загледахме се подир бягащия нещастник. Ортега размаха листчето.

— Знам това място. Миналата година отдел „Контролирани вещества“ ги обискира на два пъти, но някакъв печен адвокат отърва едрите риби. Ще вдигнем шум и ще ги оставим да си мислят, че са ни подкупили с товар чиста стока.

— Бива. — Пак погледнах пласьора в далечината. — Наистина ли щеше да го гръмнеш?

— Не. — Ортега се ухили. — Само че той не знае. Колегите от „Контролирани вещества“ наистина го правят от време на време, та да поразчистят улиците от най-досадните отрепки. Следва официално мъмрене за виновника и полицията отпуска средства за нов носител, само че тия работи стават бавно, а междувременно онзи лежи в склада. Пък и да те застрелят е много болезнено. Значи бях убедителна, а?

— Мен поне убеди със страшна сила.

— Дали не е трябвало да стана емисар?

Поклатих глава.

— Зле ти се отразява общуването с мен.

Гледах към тавана и чаках приспивните кодове на хипнофона да ме откъснат от реалността. От двете ми страни Дейвидсън, инфоспецът на „Органични увреждания“, и Ортега се бяха отпуснали на кушетките и дори през хипнофоните чувах с подсиления си от неврохимията слух тяхното бавно, отмерено дишане. Опитах да се отпусна, да оставя хипносистемата да ме потопи все по-надолу през слоевете от гаснещо съзнание, но вместо това безброй подробности около удара се въртяха из ума ми като автоматична система за издирване на грешки. Малко напомняше мъчителното безсъние след Иненин — вбесяващ мозъчен сърбеж, който упорито отказваше да си отиде. Когато зърнах с периферното зрение, че е минала почти цяла минута, аз се надигнах на лакът и огледах спящите фигури.

— Проблем ли има?

— Проследяването на Шерил Бостък приключи — каза хотелът. — Предположих, че ще желаете да сте сам, когато ви уведомя.

Седнах и се заех да смъквам електродите.

— Правилно си предположил. Другите вътре ли са?