Суперкомандос

Взех пистолета и го прехвърлих от ръка на ръка. Беше голям, с масивна цев, малко по-дълъг от „Смит и Уесън“, но добре балансиран. Опипах го, за да свикна, присвих око към мерника. Клайв чакаше търпеливо.

— Добре — казах аз и му върнах оръжието. — А нещо по-фино?

— Пистолет „Филипс“. — Клайв бръкна в един отворен сандък, порови из конфетите и извади тънък сив пистолет, почти двойно по-малък от „Немекс“. — Плътен стоманен куршум. Използва електромагнитен ускорител. Напълно безшумен, прицелна точност до двайсет метра. Не дава откат и има вариант за обратна мощност на генератора, за да вадите куршумите от мишената. Пълнителят е за десет куршума.

— Акумулатор?

— Според упътването зарядът стига за четирийсет до петдесет изстрела. След това губите скорост на куршума при всеки изстрел. В цената са включени два резервни акумулатора и зарядно устройство, съвместимо с домашните контакти.

— Имате ли стрелбище, където да ги изпробвам?

— Да, отзад. Но и към двата пистолета има диск за виртуална бойна тренировка, абсолютно съвпадаща с реалните възможности на оръжието. Пише го в гаранцията.

— Добре, добре.

Каква полза от гаранция, ако междувременно някой веселяк ти пръсне черепа? Не се знае кога ще те заредят в нов носител и дали ще те заредят изобщо. Върви, че претендирай за компенсация. Но междувременно главоболието ми почваше да се завръща. Може би в момента наистина не си струваше да тренирам стрелба. Не си направих труда да питам за цената. Харчех чужди пари.

— Амуниции?

— Към всеки пистолет има комплект от пет пълнителя, но за „Немекс“ дават още един безплатно. Промоция на новия модел. Достатъчно ли е?

— Не съвсем. Дайте ми по още един комплект.

— Общо по десет за всеки? — В гласа на Клайв прозвуча почтителна изненада. Десет пълнителя са много за един пистолет, но аз бях открил, че понякога е по-важно да сипеш дъжд от куршуми, отколкото да улучиш нещо. — Освен това искате нож, нали?

— Точно така.

— Шийла! — подвикна Клайв към висока жена с късо подстригана руса коса, която седеше на един сандък с ръце в скута. Матовосив виртуален комплект закриваше лицето й.

Като чу името си, жената се завъртя, свали маската и примига. Клайв размаха ръка. Тя скочи от сандъка и леко се олюля от внезапното завръщане в реалния свят.

— Шийла, този човек търси нож. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се. — Жената ми протегна ръка. — Аз съм Шийла Соренсън. Какъв нож търсите?

Стиснах ръката й.

— Такеши Ковач. Трябва ми нещо, което да става за бързо хвърляне, но да е малко. Да мога да го прикрепя над китката си.

— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?

Клайв кимна.

— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?

— Ще ги взема.

— Така си и мислех.

Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.

— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.

После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.

— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.

Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.

— Какво е това?

— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…

— Очарователно.

— Казах ви, че е гаден, нали?

В гласа й прозвуча гордост.

— Ще го взема.

Когато излязох на улицата, натоварен с покупки, изведнъж се сетих, че все пак ще ми трябва яке — поне за да скрия придобития арсенал. Хвърлих поглед нагоре в търсене на автотакси, сетне реших, че в такъв слънчев ден си струва да повървя пеш. Махмурлукът от снощи най-сетне почваше да отстъпва.

Бях минал три пресечки надолу по склона, преди да усетя, че ме следят.

Подсказаха ми го емисарските инстинкти, подаващи първи признаци на живот след опустошението на „Сливане Девет“. Засилено чувство за близост, едва доловима тръпка и нечий силует, който твърде често се мяркаше в периферията на зрението ми. Биваше го. В някой по-оживен квартал можеше и да го изтърва, но тук пешеходците бяха твърде малко, за да осигурят добро прикритие.