Суперкомандос

Сред внезапно настаналата тишина аз се върнах назад и влязох в операционната. Малката група лекари се бе отдръпнала от масата, върху която лежеше млад носител от женски пол. Всички ме зяпаха иззад хирургическите си маски. Само киберхирургът продължаваше да работи — режеше с точни движения и веднага обгаряше ръбовете на раните. Върху няколко малки метални съдчета край главата на пациентката зърнах безформени кървавочервени буци. Приличаха на предястия за някакъв чудовищен банкет.

Жената върху масата бе Луиз.

В операционната имаше петима лекари и аз ги убих както ме гледаха. После с бластера пръснах киберхирурга на късчета и плъзнах лъча по останалата апаратура. От всички стени избухна вой на сирени. Сред тази оглушителна какофония аз обиколих всички тела и ги исках едно по едно.

Навън виеха други сирени, а двама от санитарите още бяха живи. Коро бе успяла да пропълзи десетина метра по коридора, оставяйки широка кървава диря, а единият от колегите й, твърде слаб, за да бяга, опитваше да се облегне на стената. Подът бе хлъзгав и той непрекъснато падаше. Без да му обръщам внимание, аз тръгнах след жената. Когато чу стъпките ми, тя спря, озърна се през рамо и трескаво продължи да пълзи. Настъпих я между плешките, за да спре, после с крак я преобърнах по гръб.

Дълго се гледахме. Спомнях си с колко безстрастно лице ме упои предната вечер. Показах й бластера.

— Истинска смърт — казах аз и натиснах спусъка.

Върнах се към санитаря, който бе видял и отчаяно се мъчеше да пълзи заднешком. Клекнах пред него. Над главите ни алармите виеха като осъдени души.

— Мили боже — изстена той, когато насочих бластера към лицето му. — Мили боже, аз само работя тук.

— Бива — отвърнах аз.

Почти не чух изстрела сред шумотевицата.

Бързо се погрижих за третия санитар по същия начин, хвърлих малко повече усилия за Милър, а накрая смъкнах сакото от обезглавения труп на Джери и го взех под мишница. Прибрах филипса, затъкнах го под колана и си тръгнах. Докато крачех по виещите коридори на клиниката, убивах всеки срещнат, като не пропусках да разтопя приставката му.

Приеми го лично.

На покрива кацаха полицейски коли. Излязох през главния вход и спокойно тръгнах по улицата. Под мишницата ми кръвта от отрязаната глава на Милър започваше да прокапва през сакото на Джери.

Част трета Съюз (Скок на по-горно ниво)

16.

В градините на Слънчевия дом бе тихо и слънчево, а въздухът ухаеше на прясно окосена трева. Откъм тенис корта долиташе глухото потропване на топка и по някое време чух развълнувания глас на Мириам Банкрофт. Мярнаха се мургави крака под къса бяла поличка; облаче розов прах избухна около топката, забита безпогрешно в полето на противника. Насядалите зрители изръкопляскаха сдържано. Аз вървях към корта, обкръжен от въоръжени до зъби пазачи с каменни физиономии.

Когато пристигнах, играта бе спряла и играчите стояха пред столовете си разкрачени, с приведени глави. Щом чу хрущенето на стъпките ми по чакъла около корта, Мириам Банкрофт вдигна очи през разчорлената си руса коса и погледите ни се срещнаха. Не каза нищо, но ръцете й стиснаха по-здраво дръжката на ракетата, а по устните й трепна усмивка. Нейният противник, който също погледна към мен, беше строен младеж и нещо в него подсказваше, че може би наистина е на възрастта на тялото си. Стори ми се смътно познат.

Банкрофт седеше по средата на редицата от сгъваеми столове. От дясната му страна видях Уму Прескот, а отляво — мъж и жена, които виждах за пръв път. Когато стигнах до него, той не стана; всъщност почти не ме погледна. Само посочи стола до Прескот.

— Седнете, Ковач. Предстои последният гейм.

Усмихнах се леко, устоях на изкушението да натъпча с ритник зъбите му в гърлото и седнах на сгъваемия стол. Уму Прескот се приведе към мен и прошепна, закривайки устата си с длан:

— Днес полицията прояви нежелателен интерес към мистър Банкрофт. Не действате толкова изтънчено, колкото се надявахме.

— Още загрявам — тихо отвърнах аз.

По някаква предварителна уговорка за времето Мириам Банкрофт и нейният противник захвърлиха кърпите и заеха позиции. Аз се облегнах назад и почнах да наблюдавам играта, но гледах най-вече еластичното женско тяло, което подскачаше и се въртеше под белия памучен плат. Спомнях си как изглежда без дрехи, как се гърчеше върху мен. Веднъж, точно преди да бие сервис, тя забеляза погледа ми и устните й се изкривиха в развеселена усмивка. Все още чакаше отговор и сега смяташе, че го е получила. След като приключи играта с порой от трудно спечелени, но явно неизбежни точки, тя напусна корта задъхана, изчервена и весела.

Когато се приближих да я поздравя, тя разговаряше с непознатите мъж и жена. Видя ме и се отдръпна, за да ми стори място в малката група.

— Мистър Ковач. — Очите й се разшириха едва забележимо. — Хареса ли ви играта?

— Много — отвърнах аз съвсем искрено. — Вие сте безмилостна.

Тя наклони глава настрани и започна да бърше потната си коса.