Суперкомандос

— Претоварено — каза той и се изкашля с възмущение. — Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. — Той се озърна към Ортега. — Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?

— Да. — Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. — Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?

— Католичка?

— Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… — Тя млъкна. След миг продължи: — Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… — тя сви рамене — не поиска да се откаже.

— Упорит детектив. Илайас Райкър ли беше?

Тя кимна.

— Цял месец не остави на мира колегите от лабораториите. Накрая откриха признаци, че е била хвърлена от летяща кола. Отдел „Органични увреждания“ се разрови и излезе наяве, че само преди десетина месеца внезапно приела католическата вяра, а приятелят й бил твърдолинеен католик с отлични умения в инфотехниката и би могъл да фалшифицира данните около нея. Близките на момичето бяха съвсем обикновени хора. Водеха се християни, но между тях почти нямаше католици. Освен това бяха доста богати, имаха собствено хранилище, пълно с прадеди, които вадеха за сватби и рождени дни. Цяла година отделът не спира да води виртуални разговори с тях.

— За Резолюция 653, а?

— Аха.

Двамата пак се загледахме в тавана над креслата. Кабината беше евтина стандартна изработка — издухана като детско балонче от цяло парче полифибър, а вратите и прозорците изрязани с лазер и закрепени отново с епоксидни панти. По извития сив таван нямаше абсолютно нищо за гледане.

— Кажи ми нещо, Ортега — обадих се аз след малко. — Онзи тип, дето го лепна за мен в четвъртък следобед, когато отидох да пазарувам. Откъде изрови такъв некадърник? И слепец щеше да го забележи.

Тя помълча, после неохотно призна:

— Нямахме друг на разположение. Беше чиста импровизация. Наложи се спешно да те покрием, след като изхвърли дрехите.

— Дрехите. — Аз затворих очи. — О, не. Пъхнали сте нещо в костюма. Толкова елементарно?

— Да.

Върнах се мислено към първата среща с Ортега. Наказателното учреждение, пътуването до Слънчевия дом. Съвършено ясната картина се завъртя на бързи обороти. Видях как стоим на ливадата с Мириам Банкрофт. Ортега си тръгва…

— Сетих се! — Аз щракнах с пръсти. — Когато си тръгна, ти ме потупа по рамото. Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав.

— Сигнализатор с ензимно залепване — обясни делово Ортега. — Колкото око на муха. Есен е и не вярвахме да се разхождаш без сако. Естествено, когато го изхвърли, решихме, че си ни разкрил.

— Не. Откъде у мен толкова ум?

— Готово! — обяви внезапно Мики. — Дами и господа, дръжте се здраво, потегляме.

Навлизането бе по-грубо, отколкото бих очаквал от инсталация в държавно учреждение, но аз бях преживявал и по-лоши неща. Първо хипнофоните ни обгърнаха с пулсиращия код на сигналите си, докато по сивия таван изведнъж заиграха поразителни вихри от светлина и смисълът се отцеди от Вселената като мръсна вода от мивка. Сетне се озовах…

Другаде.

Мястото се разстилаше до безконечност във всички посоки около мен и изглеждаше като огромно увеличение на едно от металните стъпала, по които бяхме слезли. Стоманено сива равнина, осеяна тук-там със заоблени издатини. Небето над нас бе в същия сив оттенък, но малко по-бледо. Мътните сенки из него напомняха решетки и старинни ключалки. Добър психологически трик — разбира се, ако някой от разпитваните затворници изобщо знаеше какво е истинска ключалка.

Пред мен от пода бавно се оформи заоблена сива мебел като скулптура, израстваща от живачно езерце. Първо проста метална маса, после столове — два отсам и един от другата страна. До последните секунди от създаването им ръбовете и повърхностите бяха леко замъглени, сетне изведнъж придобиха геометрична строгост и се отделиха от пода.

Ортега се появи до мен — отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря. Аз…

Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.

Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.

— Стандартен ли е декорът?

— В общи линии да. — Ортега се загледа в далечината с присвити очи. — Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.