Суперкомандос

— Отплеснах се — бързо заяви синтът. — Исках да кажа, че в сравнение с тази система вашата неврохимия е като моя глас пред пеенето на Анчана Саломао. Това тук — той отново посочи резервоара — е неврохимия „Хумало“, разработена в „Кейп Нюроникс“ преди по-малко от година. Постижение с едва ли не духовни измерения. Няма мозъчни химически усилватели, няма имплантирани чипове и директни връзки. Системата се изгражда заедно с тялото и реагира пряко на мисълта. Помислете над това, детектив. Никой извън Земята не разполага с нея. Разправят, че ООН обмисля десетгодишно колониално ембарго, макар лично аз да се съмнявам в ефективността на подобни…

— Касапин — обади се нетърпеливо зад него Ортега, — защо още не сте изкарали другия боец?

— Тъкмо го изкарваме, лейтенант.

Касапина размаха ръка към контейнерите отляво. Иззад тях долиташе шум на тежки машини. Надникнах в полумрака и различих голям автоматичен повдигач, който се движеше покрай редицата. Изведнъж той спря и върху него падна лъч насочена светлина. Основните манипулатори се протегнаха и вдигнаха един контейнер от висящата стойка, а по-малки манипулатори откачиха кабелите. След като приключи с отделянето, машината леко отстъпи назад, завъртя се и пое обратно към празния резервоар.

— Системата е напълно автоматизирана — поясни Касапина, макар че и сами виждахме.

Сега забелязах под резервоара три кръгли отвора в редица като предни торпедни дула на междупланетен разрушител. Повдигачът плавно зареди контейнера в средния отвор. Дългият цилиндър плътно прилепна към вътрешната повърхност, видимият му край се завъртя на деветдесет градуса и над него се захлопна стоманен капак. Приключил задачата, повдигачът изключи хидравликата и двигателите му млъкнаха.

Аз гледах резервоара.

Стори ми се, че е минало много време, но навярно не беше повече от минута. В дъното на резервоара се отвори нов люк и нагоре избухна облак сребристи мехурчета. Сред тях изплува и тялото. За момент то остана свито като зародиш и водовъртежите от мехурчетата го подмятаха насам-натам, после ръцете и краката започнаха да се разперват, подръпвани лекичко от тънките проводници, прикрепени към китките и глезените. Този носител имаше по-едри кости и масивни мускули, но подобен цвят на кожата. Костеливото лице с орлов нос плавно се извърна към нас.

— Шарийски мъченик от „Десницата на Аллаха“ — обяви гордо Касапина. — Не е истински, разбира се, но расовият тип съвпада и му е вградена автентична система за реагиране в стил „Аллах е велик“. — Той кимна към другия резервоар. Космическите пехотинци са от всякакви раси, но във войната на Шария са участвали доста японци, тъй че ситуацията е правдоподобна.

— Неравен двубой — казах аз. — Най-модерна неврохимия срещу овехтяла шарийска биомеханика.

Синтетичното лице на Касапина се ухили.

— Е, всичко зависи от бойците. Чух, че със системата „Хумало“ трябвало да се свикне, а и, честно казано, невинаги побеждава най-добрият носител. Много зависи от психологията. Търпение, издръжливост на болка…

— Диващина — добави Ортега. — Липса на съчувствие…

— Да, в този дух — съгласи се синтът. — Разбира се, тъкмо затова е вълнуващо. Ако речете да дойдете довечера, може и да ви намеря свободни места на последните редове.

— А ти сигурно ще коментираш двубоя — подхвърлих аз и си представих как колоритната реч на Касапина гърми от високоговорителите, рингът е облян в ярка светлина, тълпата подскача и реве на затъмнените трибуни, а из въздуха се носи мирис на пот и кръвожадност.

— Естествено, че ще коментирам. — Касапина присви очи. — Знаете ли, май много скоро се върнахте.

— Хайде, ще търсим ли бомбите? — попита високо Ортега.

Около час обикаляхме из трюма да търсим въображаеми бомби, а Касапина наблюдаваше със зле прикрита насмешка. Двата носителя, предназначени за смъртоносен бой на арената, ни гледаха от зеленикавите си стъклени утроби, и аз усещах присъствието им съвсем ясно въпреки затворените очи и унесените лица.

20.

Когато Ортега ме остави на Мишън Стрийт, над града падаше вечер. На връщане от биткодрума тя беше затворена и мълчалива — вероятно почваше дай се отразява непрестанното напрежение да си напомня, че аз не съм Райкър. Но когато на излизане от колата разкърших демонстративно рамене, Ортега неволно избухна в смях.

— Утре гледай да не напускаш „Хендрикс“ — каза тя. — Искам да поговориш с един човек, но ще ми трябва време да уредя срещата.

— Бива — кимнах аз и понечих да си тръгна.

— Ковач.

Обърнах се. Тя бе протегнала шия и ме гледаше отдолу нагоре през отворения люк. Хванах се за ръба на вратата и наведох глава. Настана мълчание, в което усетих как из кръвта ми плъзва прилив на адреналин.

— Да?

Тя се поколеба още малко, после каза:

— Касапина криеше нещо, нали?

— Така ми се струва. Прекалено много говореше.

— И аз си помислих същото. — Тя бързо посегна към таблото и вратата започна да се затваря. — До утре.