Сватбата на Беки Б.

— Стари парцалки ли?! Господи, ако ги видят антикварите на Ню Йорк!… — Измъквам наслуки едно бледосинъо сатенено сако, поръбено с панделка, и въздъхвам: — Приказно е!

— Наистина ли ти харесва? — изненадва се Калорайн. — Тогава е твое!

— О, не мога да го приема!

— Мило момиче, аз просто нямам нужда от него!

— Но сигурно то има някаква сантиментална стойност… така де, нещо, свързано със спомените ти…

— Спомените ми са ето тук — почуква се тя по главата, — а не в този гардероб! — Прокарва ръка през мелето от дрехи, след което изважда отвътре парченце кост, вързано за кожена каишка. — Виж, това нещо ми е много скъпо!

— Това ли? — опитвам се да придам на гласа си известен ентусиазъм. — Ами, то е…

— Подарък ми е от един масайски вожд. Преди много години. Беше на зазоряване, обикаляхме с колата в търсене на едно стадо слонове, когато един местен вожд ни спря. Жена от неговото племе получила треска след раждането. Ние помогнахме да й се смъкне температурата и племето ни удостои с разни дарове. Ходила ли си при масаите, Ребека?

— Аз… ами, не. Никога не съм ходила…

— А това прекрасно нещо тук — вади тя една ръчно избродирана торбичка — го купих от уличния пазар в Коня. Размених го за последната ми кутия цигари, преди да потеглим към Немрут Даги. Ходила ли си някога в Турция?

— Ами, и там не съм ходила — отвръщам аз и усещам нарастваща неадекватност.

Господи, ама аз не съм ходила никъде! Претърсвам спомените си, като се опитвам да се сетя за някое място, което съм посетила и с което бих могла да я впечатля. Обаче списъкът ми се оказва твърде късичък. Няколко пъти във Франция, Испания, остров Крит… и май с това се изчерпват моите пътешествия. Защо и аз не съм ходила на някое вълнуващо място?! Защо не съм обикаляла пеш Монголия например?!

Сега, като стана въпрос, се сещам, че веднъж се канех да замина за Тайланд. Но после реших да отскоча само до Франция и да похарча спестените за пътешествието пари за дамска чанта на Лулу Гинес.

— В интерес на истината не съм ходила на много места — признавам си аз виновно.

— А трябва, мило момиче! Трябва да го направиш! — избоботва Каролайн. — Трябва да разшириш хоризонтите си! Да научиш смисъла на живота, но от истинските хора! Една от най-добрите ми приятелки в целия свят е боливийска селянка. Двете отглеждахме известно време царевица по техните ляноси.

— Ооо! — зяпвам аз.

Малкият часовник върху полицата над камината отброява половин час и аз се стряскам, давайки си сметка, че не сме стигнали доникъде.

— Както и да е — отсичам. — Имаш ли някакви идеи за тоалета за сватбата?

— Нещо топло и шарено — отбелязва Каролайн и протяга ръка към дебело пончо в червено и жълто.

— Хммм… Не съм особено сигурна, че това ще бъде подходящо за случая… — Разравям закачалките със саката и роклите и внезапно забелязвам една божествена кайсиева коприна. — Охо! Това вече е хубаво! — Измъквам го от гардероба и ахвам: истински „Баленчага“!

— Тоалетът ми за екскурзии — изрича замислено Каролайн. — Ходихме с „Ориент Експрес“ във Венеция, после разгледахме пещерите в Постойна. Познаваш ли онзи регион?

— Облечи го! — извиквам и усещам, че гласът ми се извисява от вьлнение. — Ще бъдеш забележителна! Освен това е толкова романтично да облечеш тоалета си за екскурзии!

— Защо пък не?! Ще бъде забавно! — отбелязва тя и го полага върху себе си със зачервените си, обветрени ръце, които ме карат да примигвам всеки път, когато ги зърна. — Като гледам, все още ми става, нали? Тук някъде трябва да има и някаква шапка… — Оставя костюма и започва да тършува по полицата.

— Сигурно много се радваш заради Сузи — обаждам се аз, вземам едно емайлирано ръчно огледалце и го разглеждам.

— Таркуин е мило момче — отвръща тя, обръща се и се почуква по носа. — Много надарено!

Това е напълно вярно. Таркуин е петнадесетият най-богат човек в цялата страна, или нещо такова. Но все пак съм изненадана, че майката на приятелката ми обръща внимание на подобен въпрос.

— Е, така е… — смотолевям аз. — Макар да не съм особено сигурна, че Сузи е преритала за парите му.

— Аз не говоря за пари! — натъртва тя и ми се усмихва многозначително. Едва тогава схващам накъде бие.

— О, Боже! — изчервявам се като домат. — Да, вече разбрах!

— Всички мъже от рода Клийт-Стюарт са такива. Прочути са с това! Откакто се помним, в семейството не е имало нито един развод! — допълва тя и пльосва върху главата си зелена филцова шапка.

Олеле! Май ще започна да гледам на Таркуин с различни очи!

* * *

Не е лесно да разубедя Каролайн да се откаже от зеления филц, но накрая все пак тя се примирява и с една шикозна черна клоширана шапка. Докато пристъпвам по коридора обратно към стаята на Сузи, до ушите ми достигат познати гласове. От фоайето отдолу.

— Всеизвестен факт е, че тази болест се причинява от прелетните гълъби!

— Гълъбите ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна епидемия, която успя да изтрие от лицето на Европа толкова много добитък, е плод на някакви си безобидни гълъби?!

— Безобидни ли?! Но, Греъм, те са истинска напаст!