Сватбата на Беки Б.

— Браво! — кимва усмихнато викарият, обръща се към Люк и добавя: — Вие най-добре влизайте вътре! Нали не искате да пропуснете великия миг?!

— В никакъв случай — отговаря той след кратка пауза. — За нищо на света не бих го пропуснал!

Поставя целувка на рамото ми и влиза в църквата, без да отрони и думичка повече, а аз гледам втренчено след него, напълно объркана.

Преди малко не говорехме ли за… Люк наистина ли искаше да…

Точно в този момент се разнася веселият тропот на копита, който ме изтръгва от унеса. Обръщам се и виждам срещу себе си каляската на Сузи, излизаща сякаш от приказките. Воалът й се ветрее далеч след нея и тя се усмихва на хората, спрели встрани, за да погледат. Никога не съм я виждала толкова красива!

* * *

Изобщо не възнамерявах да плача. Честно! Всъщност, даже бях измислила начин да се спра, ако сълзите ми решат да рукнат — като си рецитирам наум азбуката отзад напред, с френски акцент. Но сега, докато помагам на Сузи да оправи шлейфа си, усещам, че очите ми се навлажняват. А когато от вътрешността на църквата се разнасят тържествените звуци на органа и двете започваме да вървим бавно към олтара, се налага да подсмърквам на всеки два такта, заедно с органа. Сузи се държи здраво за ръката на баща си, а шлейфът й се влачи по каменните плочи. Аз вървя след тях, като се опитвам да не потропвам от студ, с надеждата, че никой не е забелязал, че роклята ми е започнала да се разшива.

Стигаме до олтара. Ето го и Таркуин, коцто ни очаква заедно със своя кум. Той си е все същата суха върлина и лицето му все така ми прилича на сибирска белка, но съм принудена да призная, че изглежда особено внушително с карираната си шотландска пола, ножа и кожената торбичка. А сега съзерцава Сузи с такава безрезервна любов и възхищение, че носът ми отново ме засърбява. Обръща се лекичко, очите му срещат моите и той се ухилва нервно. Аз му връщам същата притеснена усмивка. Ако трябва да бъдем честни, никога повече не бих могла да го погледна, без да се сетя за думите на Каролайн.

Викарият започва своята традиционна сватбена реч, а аз аз отпускам, за да се насладя напълно на всяка една така добре позната дума. Все едно гледам началото на любим филм, в който главните роли се изпълняват от двамата ми най-добри приятели.

— Сюзан, вземаш ли този мъж за свой съпруг? — Викарият има гъсти, рунтави вежди, които обича да повдига често-често, сякаш се опасява, че отговорът в случая може и да е „не“. — Да го обичаш, да му бъдеш утеха, да го уважаваш и да бъдеш до него в болест и здраве и като забравиш всички останали, да бъдеш единствено с него, докато смъртта ви раздели?

Настъпва кратка пауза, след което Сузи изрича „да“ с ясен като звънче глас.

Ще ми се и шаферките да имаха някакви реплики в този момент. Нещо като „да“ или „съгласна съм“. Нещо съвсем незначително…

Когато стигаме до онази част, когато Сузи и Таркуин трябва си хванат ръцете, булката се обръща и ми подава букета, а аз се възползвам от намалението да огледам насъбралото се паство. Църквата е претъпкана, има даже и правостоящи. Забелязват се множество мъже в шотландски полички и жени с кадифени костюми, а ето я там и Фени с цялата си тълпа лондонски приятелки, всички до една с шапки на Филип Трейси. Ето я и мама, притисната до татко, попиваща сълзите си с хартиена носна кърпичка. Тя вдига глава и ме поглежда и аз се усмихвам, обаче тя пак изхълцва.

Обръщам се. Сузи и Таркуин вече са коленичили и викарият им напява поучително:

— Тези, които Господ е съединил, никой човек не може да раздели.

Поглеждам приятелката си и забелязвам, че се е втренчила в своя съпруг и не вижда никой друг около себе си. Напълно е потънала в очите му. Напълно принадлежаща на него. За моя огромна изненада неочаквано се усещам куха отвътре. Сузи се омьжи. Нищо повече няма да е същото.

Измина повече от година, откакто се преместих да живея в Ню Йорк и трябва да си призная, че нито за миг не съм съжалила за това. Там много ми харесва. Но подсъзнателно си давам сметка, че в някое ъгълче на съзнанието си винаги съм знаела, че ако нещо се обърка, винаги мога да се върна в Лондон, към стария си живот със Сузи. А сега… просто не мога.

Сузи вече не се нуждае от мен. Вече си има някой друг, когото ще поставя на първо място в живота си. Наблюдавам ги как викарият поставя ръка върху главите им, за да ги благослови, и гърлото ми се стяга, когато си спомням за всичките ни хубави мигове заедно. Онзи път, когато сготвих ужасното къри, за да спестим пари, и как Сузи непрекъснато повтаряше колко е вкусно, макар че устата й гореше. Или пък онзи път, когато тя се опита да прелъсти моя банков мениджър, за да ми увеличи кредитния лимит. Всеки път, когато оплетях конците, тя бе до мен, за да ми помогне.

А сега всичко свърши.