Сватбата на Беки Б.

— Ами… не съвсем — принудена съм да си призная аз.

— И смяташ, че Люк е мъжът на живота ти? Ама отговори ми честно! Ще си остане между нас!

Настъпва продължителна пауза. До ушите ми достигат откъслечни фрази от нечий разговор: „Нашата къща, разбира се, е относително модерна. Мисля, че е строена наскоро — някъде през 1853-та…“

— Да — изричам накрая и усещам, че се изчервявам като домат. — Да, смятам, че той е мъжът на живота ми!

Сузи ме разглежда внимателно още известно време, после очевидно стига до някакво решение.

— Ясно! — заявява и оставя чашата си с уиски. — Сега ще хвърлям букета си!

— Какво?! — поглеждам я невярващо. — Не бъди глупава, моля те! Как ще хвърляш букета си сега?! Много е рано!

— Мога и ще го направя! Мога да си хвърлям букета, когато си пожелая! Аз съм булката!

— Ама нали трябва да го хвърлиш, преди да потеглиш за медения месец?!

— Не ми пука! — инати се Сузи. — Не мога да чакам повече! Реших и ще го хвърля сега!

— Но нали се предполага да го хвърлиш накрая?!

— Виж какво, кой тук е булката — ти или аз?! Ако чакам до края, ще му се изгуби смисълът! Така. Сега застани ей там! — И посочва царствено към малка заснежена височинка. — Остави си твоите цветя. Няма да успееш да хванеш моя букет, ако държиш твоя! Тарки? — провиква се после. — Ще взема да си хвърля букета сега, става ли?

— Става! — провиква се весело в отговор Таркуин. — Прекрасна идея!

— Хайде, Беки!

— Виж какво, ама аз дори не искам да го хващам! — мърморя аз.

Обаче, като си дам сметка, аз наистина съм единствената шаферка, така че си оставям букета на тревата и се запътвам към височинката, изпълнявайки заповедите на нейно величество.

— Искам този миг също да се запечата на снимка! — заповядва Сузи на фотографа. — А къде е Люк?

Малко странничко, но не забелязвам никой да се присъединява към мен. Всички други очевидно са се изпарили. Внезапно забелязвам, че Таркуин и неговият кум обикалят и шепнат нещо на хората и постепенно всички гости се обръщат към нас, усмихнати в очакване на събитието.

— Готова ли си, Беки? — провиква се пак Сузи.

— Чакай малко! — извиквам. — Тук няма достатъчно хора! Нали трябва да сме много момичета наоколо?!

Чувствам се толкова глупаво, стъпила на това хълмче, съвсем сама. Ама Сузи наистина бърка по този въпрос! Като че ли не е присъствала на никаква друга сватба до този момент…

— Сузи, чакай! — викам пак, но вече е прекалено късно.

— Хващай! — изревава тя. — Дръъъж!

Букетът прави огромна парабола във въздуха и се налага да подскоча, за да го хвана. Той е много по-голям и тежък, отколкото очаквах. В продължение на няколко секунди го гледам втренчено, изпаднала в транс — отчасти щастлива и отчасти бясна заради своеволието на Сузи.

Но после погледът ми идва на фокус. И виждам вътре мъничкото пликче, на което пише: „За Беки.“

Пликче, адресирано до мен в булчинския букет на Сузи?…

Вдигам объркано поглед към приятелката си и виждам как тя ми кима с блеснали очи по посока на пликчето.

Отварям картичката с треперещи пръсти. Вътре има и нещо големичко… Но това е…

Това е пръстен, обвит в памук! Има и послание с почерка на Люк и там пише…

Там пише: „Ще се…“…

Втренчвам се невярващо, като се опитвам да се овладея, обаче всичко около мен се завърта, а кръвта започва да пулсира бясно в главата ми.

Оглеждам се замаяно и ето го — към мен върви Люк. Проправя си път между хората. Изражението му е сериозно, но очите му излъчват топлота.

— Беки — започва той, когато стига до мен и дочувам как всички наоколо млъкват и си поемат дъх в очакване. — Ще се…

— Да! Дааааааа! — достига до ушите ми радостен възглас и разцепва въздуха. Едва тогава си давам сметка, че е излязъл от моето гърло. Боже, толкова съм завладяна от чувства, че гласът ми даже не звучи като моя. Ако трябва да бъда честна, прилича ми по-скоро като…

Маминият.

Направо не мога да повярвам.

Извъртам се бясно на пети и я виждам как си запушва ужасено устата.

— Извинявай! — прошепва тя и през тълпата се донасят вълни от смях.

— Госпожо Блумууд — изрича Люк, а очите му се смеят, — за мен ще бъде чест! Но доколкото знам, вие вече сте заета!

После отново извръща поглед към мен.

— Беки, ако трябва да чакам пет години, ще чакам. Или осем. Или дори десет. — Млъква и аз си давам сметка, че наоколо се е възцарила такава тишина, че с нож да я режеш. Единственият шум е от лекия порив на вятъра, разнасящ нападалите по земята конфети. — Но смея да се надявам, че някой ден — за предпочитане по-рано, отколкото по-късно — ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга!

Гърлото ми се е стегнало така, че не мога да изрека и думица. Затова само успявам да кимна и Люк поема ръката ми. Разтваря пръстите ми и измъква оттам пръстена. Сърцето ми бие като лудо. Люк иска да се ожени за мен! Очевидно е планирал това много отдавна. И го е запазил в пълна тайна!

Поглеждам пръстена и очите ми се насълзяват от щастие. Това е стар диамантен пръстен, със златен обков във формата на нокти на хищна птица. Никога досега не съм виждала нещо подобно. Прекрасен е!

— Може ли?