Сватбата на Беки Б.

— Аууу! — ахвам аз и ми струва огромно усилие на волята да не се нахвърля лакомо върху тях. — За първи път виждам тези булчински неща! Даже нямам представа какво пише вътре!

— Аз също — отсича подозрително бързо мама и започва да прелиства списанието „Сватба и дом“ с ръка на експерт. — Не съм се зачитала специално. Само попогледнах тук-таме, за да добия някаква представа. Пък и като гледам, основно са го натъпкали с реклами…

Пръстите ми колебливо потрепват над корицата на „Вие и вашата сватба“. Направо не мога да повярвам, че вече ми е позволено да чета открито подобни неща! Съвсем легално! Оттук нататък няма да ми се налага да се промъквам до килера, за да попрехвърлям надве-натри, каквото успея — все едно съм натъпкала бисквита в устата си и се страхувам, че някой ще ме види и ще ми се скара.

Но очевидно това до такава степен ми се е превърнало в навик, че не съм в състояние да се отърва от него. И въпреки че на същата тази ръка вече стои годежен пръстен, установям, че продължавам да се преструвам, че темата не ме интересува.

— Предполагам, че все пак има смисъл да се надникне вътре — казвам накрая. — Така де, само за най-общите неща… да си състави човек впечатление какво има на пазара…

Да върви по дяволите! Та мама даже не ме слуша! Крайно време е да престана да се преструвам, че няма да погълна и последната запетайка от тези списания — от първата до последната страница. Затова се отпускам щастливо на стола и протягам ръка към „Булки“ и през следващите десет минути двете с мама потъваме в гробовна тишина, поглъщайки снимка след снимка.

— Ето я! — виква внезапно мама и обръща към мен своето списание, така че да мога да видя огромната палатка на бели и сребристи ивици. — Нали е много красива?

— Да, много е хубава.

Погледът ми се спуска към долната снимка, изобразяваща роклите на шаферките, после още по-надолу — към букета на булката и тогава… достига до датата на издаване на броя.

— Мамо! — възкликвам аз. — Но това е от миналата година! Откъде накъде си започнала да четеш булчински списания още миналата година?

— Боже, нямах представа! — запелтечва мама. — Сигурно съм го взела без да искам от някоя докторска чакалня или… кой знае… Абе, остави! Кажи сега, ти имаш ли някакви твои идеи?

— Ами…, още не знам точно — отвръщам неопределено. — Може би ми се ще нещо по-простичко.

В този момент в съзнанието ми изниква картина как вървя, облечена в разкошна бяла рокля, върху главата ми проблясва огромна тиара… моят красив принц ме очаква… тълпите наоколо крещят възторжено…

Окей, стига вече! Нали реших, че няма да се побърквам! Затова, точка!

— Напълно съм съгласна с теб — кимва делово мама. — Искаш нещо елегантно и с много вкус. О, я виж тук — гроздеве, покрити с позлатени листа! Бихме могли да го направим! — Обръща на следващата страница. — Виж, виж! Шаферки близначки! Нали са много сладки, а?! Познаваш ли някого, който има близначки, скъпа?

— Не — отвръщам със съжаление аз. — Такива не познавам. Охо, можеш да си купиш специален часовник, който да отброява дните и часовете до сватбата! Както и сватбен органайзър в комплект със сватбен дневник, за да си записваш незабравимите моменти! Смяташ ли, че трябва да си ги поръчам?

— Определено! — отсича мама. — Ако не го направиш, до края на живота си ще ти се иска да си го сторила! — Оставя списанието си и допълва: — Виж какво, Беки, едно мога да ти кажа по този въпрос: подобно нещо не се прави половинчато! Не забравяй, човек се жени само веднъж!

— Ехооо! — Двете с мама вдигаме очи, защото на задната врата се чува почукване. — Аз съм, че кой друг да е!

През прозореца ни гледат светналите очи на Джанис, която ни помахва весело. Джанис живее в къщата до нас и аз я познавам откакто се помня. Днес е облечена в блузка с флорални мотиви на стресиращо ярък тюркоазен фон, сенките й са в същия отровен нюанс, а под мишницата си носи някаква папка.

— Джанис! — изписква мама. — Заповядай да пиеш едно кафе с нас!

— С удоволствие! — изписква съседката. — Донесох си и моя „Кандарел“. — Влиза и ме прегръща възторжено. — А ето го и нашето специално момиче! Беки, поздравления, скъпа!

— Благодаря! — отвръщам срамежливо и се ухилвам.

— Ама виж го само този пръстен!

— Да, цели два карата! — отсича веднага мама. — Античен е. Предава се от поколение на поколение в семейството!

— Боже, семейно наследство! — повтаря Джанис, останала без дъх от удивление. — Божичко, Беки! — Грабва един брой на „Модерната булка“ и въздъхва замечтано. — Но как ще организираш сватбата, като живееш чак в Ню Йорк?

— Беки няма нужда да се притеснява за нищо! — отсича твърдо мама. — Аз мога да се справя с всичко. Пък и традицията го изисква!

— Е, ако ти трябва помощ, знаеш къде да ме потърсиш! — отвръща Джанис. — Определихте ли вече датата?

— Двадесет и втори юни — отговаря гордо мама, надвиквайки рева на кафемелачката. — В три часа в църквата „Сейнт Мери“.

— В три часа? Прекрасно! — възкликва съседката, оставя списанието на масата и ме поглежда сериозно. — А сега, Беки, искам да ви кажа нещо. И на двете!