Сватбата на Беки Б.

— Да — едва успявам да прошепна и наблюдавам безсилно как Люк ми поставя пръстена. После отново ме поглежда. Очите му излъчват такава нежност, каквато не съм виждала никога досега. Целува ме и тълпата избухва във възторжени крясъци.

Направо не мога да поврявам! Вече съм сгодена!

Три

Добре де, може и вече да съм сгодена, обаче не смятам да позволя на този факт да ме главозамае.

В никакъв случай!

Знам, че някои момичета буквално се побъркват, втурвайки се да подготвят най-грандиозната сватба във вселената и престават да мислят за каквото и да било друго. Обаче аз не съм от тях! Не възнамерявам да позволя на това нещо да превземе живота ми! Така де, дайте първо да си изясним приоритетите! Най-важното нещо в една сватба не е нито роклята, нито обувките, нито булченският букет, нали така?! Най-важното нещо е фактът, че даваш обещание за обвързване за цял живот. Сватбата е най-висшата форма на клетва за вярност един към друг.

Ръката ми, поднасяща овлажняващия крем към лицето ми, се заковава насред пътя си и аз се втренчвам в отражението си в огледалото в моята детска стая.

— Аз, Беки… — промърморвам с тържествен тон, но се поправям: — Аз, Ребека, вземам теб, Люк…

От тези толкова древни думи направо те побиват тръпки, не мислите ли?

— Да бъда твоя… мой… съпруг… В добро, в богатство…

Прекъсвам и се смръщвам озадачено. Май не ми звучи особено добре. Но нищо, докато наближи моментът, ще го науча. Клетвите са най-важното в една сватба, ето това е! Не е необходимо да се изсилваме чак толкова! Само една простичка, елегантна церемония. Без излишни изсилвания, без превземки. Така де, Ромео и Жулиета са минали и без голяма сватба със захаросани бадеми и воловани, нали?!

Може би дори трябва да се оженим тайно, както са го направили и те! Внезапно пред очите ми изниква картина как двамата с Люк коленичим пред някакъв италиански свещеник в каменен параклис, точно в полунощ. Господи, страхотно романтично ще бъде! А после по някакъв начин Люк ще си въобрази, че аз съм умряла и ще извърши самоубийство, а после и аз, и всичко ще бъде невероятно трагично, и всички ще разказват, че сме го направили от любов и че целият свят би трябвало да се поучи от нашия пример…

— Караоке бар ли? — долита до мен гласът на Люк от коридора. — Да, това определено е една възможност.

Вратата се отваря и той ми носи чаша кафе. След сватбата на Сузи двамата с него решихме да погостуваме на родителите ми. Допреди малко закусвахме, но аз реших да се кача в стаята си и когато ги оставих, Люк играеше рефер на родителите ми, които спореха по въпроса дали кацането на Луната действително се е състояло или е фалшификат.

— Майка ти вече предложи евентуална дата за сватбата — казва той. — Какво ще кажеш за…

— Люк! — прекъсвам го покровителствено с ръка. — Нека не избързваме. Трябва да действаме малко по-внимателно, не мислиш ли? — Усмихвам му се мило. — Ами че ние току-що се сгодихме! Няма да е зле първо да си съберем мозъците! Не виждам никакъв смисъл да се препираме толкова и да посочваме дати.

Поглеждам се отново в огледалото. Чувствам се най-сетне пораснала и напълно горда със себе си. За първи път в живота си не се препирам. За първи път в живота си не действам превъзбудено и неразумно.

— Напълно си права — отвръща след кратък размисъл Люк. — Да, напълно си права! Значи датата, която майка ти предложи, ще ти се види кошмарно рано.

— Така ли? — Отпивам замислено от кафето си и подхвърлям небрежно: — Добре де… просто от любопитство… коя е тази дата?

— 22-ри юни. Тази година — отговаря той и поклаща глава. — Истинска лудост, нали?! Та това е само след няколко месеца!

— Лудост, не, ами… — съгласявам се аз. — Нямаме закъде да бързаме толкова, нали така?!

22-ри юни. Ама че дата! Абе, мама какви ги мисли…

Въпреки че… от друга страна, една лятна сватба по принцип е доста приятно нещо.

И не съществува нищо, което да ни спира да не се оженим още тази година.

И ако действително я решим за юни, ще трябва да започвам да си търся булчинска рокля още отсега! Бих могла дори да започна да пробвам тиари! И даже да чета списание „Булки“! Да!!

— От друга страна — добавям небрежно, — няма кой знае каква належаща причина да отлагаме, не смяташ ли? Искам да кажа, че така и така сме се решили да го направим, тъй че бихме могли и… да го направим. Защо да си губим времето?!

— Сигурна ли си в това, което казваш? Беки, скъпа, не искам да се чувстваш така, сякаш те притискам…

— Няма проблеми, Напълно съм сигурна. Хайде пък да се оженим през юни!

Значи ще се и оженим! При това съвсем скоро! Ураа! Улавям отражението си в огледалото и неочаквано съзирам върху изражението си нещо ново — то е заблестяло от щастие!

— Значи ще съобщя на майка ми, че датата е 22-ри юни — прекъсва Люк моите мисли. — Убеден съм, че много ще се зарадва. — Поглежда часовника си и отсича: — Всъщност вече трябва да тръгвам.

— Да, наистина — отвръщам аз, като се опитвам да си придам необходимия за случая ентусиазъм. — Прав си. Не трябва да закъсняваш за срещата си с нея, нали така?!