Сватбата на Беки Б.

Прокрадвам се тихомълком по посока на оградата, изгаряща от нетърпение да чуя и двете страни в спора.

— Да, вярно е, че ако живеехме като хората и ако ти не беше такъв мърльо, ами се заемеше да организираш нещо интересно от дъжд на вятър, и може би, ако не бяхме се поддали на шаблона на ежедневието, тогава може би…

Господи, гласът на Луси буквално гърми! И ето, че най-сетне и гласът на Том се извисява отбранително:

— Нали ходихме на… единственото, което правеше там, бе да се оплакваш… поне едничко усилие…

Пук!

Мамка му! По дяволите! Стъпах на едно сухо клонче!

В първия момент ми идва да побягна. Ала вече е прекалено късно — главите им вече надничат над оградата: тази на Том почервеняла и ужасена, а тази на Луси — разкривена от гняв.

— О, здрасти! — поздравявам ги нехайно аз, като се опитвам да си придам спокоен вид. — Как сте? Аз просто… тъкмо… се разхождам на въздух и… и си изпуснах кърпичката.

— Кърпичката ли? — гледа ме подозрително и свирепо Луси. — Не виждам никаква кърпичка!

— Е… та… как е семейният живот?.

— Чудесно — отсича Луси. — Между другото, честито!

— Благодаря!

Настъпва неловка пауза и аз осъзнавам, че оглеждам тоалета на Луси: горната част (черно поло, вероятно от „Маркс енд Спенсър“), панталоните („Ърл Джийнс“, и доста готини в интерес на истината) и ботушите (с тънък висок ток и връзки, „Ръсел енд Бромли“).

Това си е един мой стар навик — да оглеждам дрехите на хората и да ги каталогизирам в съзнанието си като по модните списания. И си въобразявах, че съм единствената, която го прави. Обаче, когато се преместих да живея в Ню Йорк, се оказа, че там всички го правят. Сериозно ви казвам, наистина всички! При първо запознанство с някого, независимо дали се касае за дама от висшето общество или за някой прост портиер, всеки оглежда другия от глава до пети, за около три секунди. По този начин, още преди да си казал „Здрасти“, веднага му поставяш цена с толеранс плюс-минус един долар. Това аз го наричам „Преценка по манхатънски“.

— Е, как е Ню Йорк?

— Страхотен е! Много вълнуващ… И аз много обичам работата си… Изобщо, страхотно място да се установи човек!

— Никога не съм ходил там — изрича мечтателно Том. — Но много исках там да изкараме медения си месец.

— Том, моля те, не започвай отново! — срязва го Луси. — Окей?

— Вероятно бих могъл да ви дойда на гости някой път — продължава той. — Само за уикенда.

— О… ами… да. Може би! И двамата можете да дойдете… — Не довършвам, защото Луси забелва очи, врътва се и се отправя с ядовита крачка обратно към къщата им. — Както и да е. Беше ми приятно да ви видя и много се радвам, че семейният ви живот върви… а бе, че върви.

* * *

Бързам да се върна в кухнята, за да съобщя веднага на мама всичко, което чух, обаче там не заварвам никого.

— Хей, мамо! — провиквам се аз. — Току-що видях Том и Луси!

Хуквам нагоре и заварвам мама на средата на таванската стълба да дърпа след себе си обемист пакет, сложен в найлонов чувал с цип.

— Какво е това? — питам, докато й помагам да го свали.

— Само не казвай нищо — изрича тя, едва сдържаща вълнението си. — Просто… — Ръцете й треперят, докато разкопчава ципа на чувала. — Просто… погледни!

— Но това е твоята булчинска рокля! — възкликвам удивено, когато тя измъква оттам бялата надиплена дантела. — Нямах представа, че още я пазиш!

— Естествено, че я пазя! — Тя сваля няколко хартийки, полепнали по роклята, и добавя: — Тридесетгодишна, но все още е като нова! Знаеш ли, Беки, хрумна ми една мисъл…

— Каква мисъл? — питам, докато й помагам да разстели шлейфа.

— Може дори да не ти стане, но…

Бавно вдигам очи към нея. Господи, не! Тя говори напълно сериозно!

— Съмнявам се, че ще ми стане — отвръщам с престорено нехайство. — Убедена съм, че ти си била много по-слаба от мен! И… по-ниска.

— Но ние с теб сме равни по височина! — възкликва удивено мама. — О, хайде де, Беки, пробвай я!

След пет минути аз се намирам в спалнята на мама и се съзерцавам в огледалото й. Приличам на прищипнат салам с многопластова опаковка. Горната дантелена част е впита, ръкавите са бухнали, деколтето също изобилства от къдрички. Роклята продължава впита чак до бедрата ми, където следва нов пласт къдрички, а оттам нататък се разтваря и превръща в многопластов шлейф.

Никога през живота си не съм обличала по-голяма безвкусица.

— О, Беки! — Вдигам очи и за мой ужас зървам мама, обляна в сълзи. — Такава глупачка съм! — промърморва тя, засмива се и започва да си трие сълзите. — Просто… като гледам малкото ми момиченце… в роклята, която аз някога съм носила…

— О, мамо! — изричам и я прегръщам силно. — Роклята е наистина… много хубава…

Ала как да завърша с думите: „Обаче няма да я облека“?…

— При това ти пасва перфектно — преглъща мама и започва да бърника в джобовете си за носна кърпичка. — Но решението все пак е твое. — Издухва си носа. — Ако смяташ, че не ти отива… само ми кажи. Няма да ти се сърдя.

— Аз… ами… виж какво…

Господи!

— Ще си помисля по въпроса — успявам да изрека накрая и дарявам мама с неубедителна усмивка.

* * *