Сватбата на Беки Б.

— Срамота, че двамата изобщо не са се виждали, когато Люк е бил малък! — тъкмо казва мама. — Трагична история! — И снишава глас, макар отлично да знае, че Люк отдавна е излязъл. — Тази сутрин Люк ми разказа как майка му много е искала да го вземе със себе си в Америка, обаче американският й съпруг категорично й забранил! Горката жена! Сигурно много е страдала — да остави детето си и да не го види толкова време!

— Е, да, и така може да се каже — отвръщам, усещайки, че гневът ми се надига. — С изключение на факта, че… че не е била принудена да ги напусне, нали?! Щом е страдала толкова много, защо просто не е казала на новия си съпруг къде да си го завре?!

Мама ме поглежда изумена.

— Много силни думи, Беки!

— Да… може би си права — свивам рамене и протягам ръка към молива си за устни.

Не ми се ще да развалям нещата още от самото начало. Затова няма да изрека на глас онова, което всъщност мисля, а то е, че Елинор не прояви никакъв интерес към Люк, докато неговата компания за връзки с обществеността не направи такъв голям пробив в Ню Йорк. Люк открай време прави всичко възможно, за да я впечатли — в интерес на истината, точно това е причината, поради която той се втурна да прави клон и в Ню Йорк, макар че никога не би си го признал. Обаче тя изобщо не го удостояваше с внимание (защото си е голяма крава), докато той не спечели няколко изключително големи договора и името му не започна да се появява във вестниците — тогава тя внезапно си даде сметка, че синът й би могъл да й бъде от огромна полза. Точно преди Коледа тя основа своя собствена благотворителна организация — „Фондация Елинор Шърман“ — и сложи Люк за директор. После организира огромен галаконцерт, за да обяви начинанието — и познайте кой работеше по двадесет и пет часа в денонощието, за да й помага до пълно изтощение, като напълно забрави за Коледа!

Но не мога да му кажа нищо по този въпрос. Когато веднъж се осмелих да повдигна темата, Люк автоматично се наежи и изтъкна, че аз открай време не се разбирам с майка му (което си е вярно) и че тя жертва много часове от ценното си време, за да помага на нуждаещите се, и че какво повече искам аз от нея?! И точка.

На което аз просто не успях да намеря подходящ отговор.

— Жената сигурно е много самотна — разсъждава на глас мама. — Горката душа, съвсем сама на този свят! И да си живее в малката кутийка, наречена апартамент!… Няма ли си поне котка да й прави компания?

— Виж какво, мамо… — хващам се за главата. — Елинор изобщо не живее в кутийка, наречена апартамент. Тя разполага с двоен апартамент на Парк авеню!

— Двоен апартамент ли? Това какво означава — мезонет, нали? — смръщва се съчувствено мама. — Да, ама това пак не може да се сравни с една хубава къща, не съм ли права?!

О, предавам се! Няма никакъв смисъл.

* * *

Фоайето на „Клариджис“ е пълно с елегантни хора, пиещи чай. Сервитьори в сиви сака се носят безшумно наоколо, поели чайници на зелени и бели ивици, хората разговарят весело, но от Люк и Елинор няма и следа. Озъртам се и у мен се надига надежда. Може би не са дошли! Може би Елинор не е успяла да дойде на срещата! И ще можем просто да си седнем и да си пийнем по един хубав чай на спокойствие. Слава на Бога за…

— Беки?

Извъртам се рязко и… ето ги и тях, седнали на една софа в ъгъла. Люк отново си е лепнал онова лъчезарно изражение, с което се сдобива всеки път, когато види майка си, а самата Елинор седи на ръба на диванчето в тъмносив костюм, поръбен с кожички. Косата й наподобява твърд, лакирен шлем, а опакованите й в блед чорапогащник крака май са станали още по-тънки. Тя вдига поглед към нас с пълна апатия — но от потрепването на клепачите й разбирам, че прави и на мама, и на татко преценката по манхатънски.

— Това тя ли е?! — прошепва изумено мама, докато подаваме палтата си. — Божичко! Та тя е много… млада!

— Изобщо не е млада! — промърморвам в отговор аз. — Доста са й помогнали, за да изглежда така.

Мама ме поглежда напълно неразбиращо, но след няколко секунди й просветва.

— Да не би да искаш да кажеш, че… си е правила лифтинг?!

— И не само веднъж! Така че, по-добре не отваряй тази тема! Разбрахме ли се?

Двете стоим и чакаме татко да си подаде и своето палто и аз виждам как мозъкът на мама щрака ли, щрака — опитва се да смели тази нова за нея информация, старае се да я напасне някак си в картинката.

— Горката жена! — изрича най-неочаквано. — Сигурно е кошмарно да се чувстваш толкова несигурна в себе си! Това е то да живееш в Америка — от мен да го знаеш!

Когато се приближаваме към софата, Елинор вдига глава и устата й се разтяга с около три милиметра — нейната версия на човешка усмивка.

— Добър ден, Ребека. И поздравления във връзка с вашия годеж! Изключително неочаквано.

Това пък какво трябваше да означава?

— Много благодаря! — отвръщам аз, като се насилвам да се усмихна. — Елинор, бих искала да ти представя моите родители — Джейн и Греъм Блумууд.

— Много ми е приятно! — казва татко и подава ръка с широка усмивка.