Свещена любов

Фюри потърка гърдите си, оставил часовете да се нижат с тяхната си скорост и вятърът да вее със своята си мощ. Луната се издигна до върха на небето и започна да се спуска. Някой в къщата пусна оперна музика. Друг, слава богу, я смени с хип‑хоп. Чу се течаща вода от душ. После шумът потъна в грохота на прахосмукачката. Отново.

Живот. В цялото му всекидневно величие.

И нямаше как да се възползваш от него, ако седиш неподвижно в сянката, все едно дали в прекия, или преносния смисъл, защото тогава се оказваш в капана на наркоманския мрак.

Фюри докосна протезата си. Беше изкарал дотук само с половин крак. А да живее до края на живота си без близнака и братята си… и с това щеше да се справи. Имаше много, за което да е благодарен, до голяма степен то щеше да го компенсира.

Нямаше винаги да се чувства тъй празен.

Някой в къщата отново пусна опера.

О, по дяволите. Този път – Пучини.

«Che Gelida Manina».

От целия богат избор, който имаха, как можаха да се спрат тъкмо на арията, която гарантирано щеше да го накара да се чувства още по‑зле? Господи, не беше слушал «Бохеми», откакто… от цяла вечност. И звуците на тази тъй обичана мелодия така притиснаха гърдите му, че не можеше да диша.

Фюри се вкопчи в облегалките на креслото и понечи да стане. Просто не можеше да слуша тенора. Разкошният, богат глас му напомняше толкова много за…

От гората се появи Зейдист. Пееше.

Той пееше. Този тенор звучеше в ушите на Фюри, не компактдиск от къщата.

Гласът на Зи се извисяваше и утихваше, следвайки арията, докато той крачеше напред през тревата и с всяка идеално резонираща фраза се приближаваше все повече. Вятърът се превърна в негов оркестър и отвяваше неземните звуци от устата му над поляната и дърветата, над планината, та чак до рая, където единствено би могъл да се роди такъв талант.

Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживяния дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.

– О, по дяволите… Зи – прошепна Фюри сред целия този разкош.

Когато солото стигна зенита си и наситеният с емоции тенор прозвуча с цялата си мощ, от мрака изплуваха силуети и придобиха очертанията на всички членове на Братството. Рот. Рейдж. Бъч. Вишъс. До един бяха облечени в бели церемониални роби в чест на двайсет и четвъртия час от раждането на Нала .

Зейдист изпя последната изящна нота на арията, изправен точно пред Фюри.

Когато финалната фраза «Vi piaccia dir» отлетя в безкрайността, Зи вдигна ръка.

На вятъра се развя огромна панделка от сатен в зелено и златно.

Кормия се приближи точно в нужния момент. Ръката й, обгърнала кръста на Фюри, бе единственото, което го задържа прав.

Зейдист произнесе на Древния език:

– Ще почетете ли двамата раждането на дъщеря ми с цветовете на рода си и с обичта в сърцата си?

Зи се поклони дълбоко и подаде панделката.

Фюри пое развяващите се ленти от сатен и продума с дрезгав глас:

– За нас е чест да почетем с цветовете си раждането на твоята дъщеря.

Зи се изправи и беше трудно да се каже кой пристъпи пръв към другия.

Най‑вероятно и двамата го направиха едновременно.

Никой не каза нищо, докато трая прегръдката им. Понякога думите бяха недостатъчни, чашките на буквите и черпаците на граматиката не можеха да поберат сърдечните чувства.

Братството заръкопляска.

Фюри хвана ръката на Кормия и я придърпа към себе си.

После се обърна към близнака си:

– Кажи ми, има ли тя жълти очи?

Зи се усмихна и кимна.

– Да, има. Бела казва, че прилича на мен… което значи, че прилича на теб. Ела да видиш дъщеричката ми, братко. Върни се, за да се запознаеш с племенницата си. Край люлката й има огромна празнина и искаме вие двамата да я запълните.

Фюри придърпа Кормия към себе си и остави ръката й да помилва гърдите му. Пое дълбоко дъх и обърна поглед към Зи.

– Това е любимата ми опера и любимата ми ария.

– Знам. – Зи се усмихна на Кормия и цитира началото: – «Колко е студена твоята ръчица, ще позволиш ли да я стопля?» Сега и ти имаш ръчица, която да топлиш в своята.

– Същото може да се каже и за теб, братко.

– Самата истина. Благословена истина. – Зи стана сериозен. – Моля те… ела да я видиш… Но ела също да видиш и нас. Липсваш на братята. Липсваш на мен.

Фюри присви очи и изведнъж всичко се намести в ума му.

– Ти си бил, нали? Ти дойде при общинския център. Ти ме гледаше как седнах на люлката.

Зи промълви с пресекващ глас:

– Дяволски много се гордея с теб.

– Аз също – рече Кормия.

Колко съвършен бе този миг , помисли си Фюри. Пред него беше близнакът му, до него стоеше неговата шелан , а от Магьосника нямаше и помен.