Свещена любов

Черният път към имота й на брега си беше просто пътека, поради това, че не бе разчиствала храсталаците през последните трийсет години. В дъното на буренясалата алея сред парцел от седем акра се намираше рибарската хижа от двайсетте години — къща, изградена стабилно, но без стремеж към красота. Гаражът беше самостоятелна постройка вдясно и тъкмо той бе наклонил везните, когато за пръв път оглеждаше имота. Беше жена, която обичаше да държи солиден стрелкови арсенал подръка, а складирането му извън къщата намаляваше риска някой път да хвръкне във въздуха в съня си.

Моторът отиде в гаража. Тя се прибра в къщата.

Влезе в кухнята и се наслади на мириса на дома си — на стари борови греди по тавана и стените и на кедър от вградените шкафове за ловджийски принадлежности.

Нямаше охранителна система. Не хранеше доверие към тях.

Имаше себе си. А това винаги се беше оказвало достатъчно.

След като изпи чаша нес кафе, влезе в спалнята и съблече кожените си дрехи. Като остана по черен спортен сутиен и бикини, легна на голия под и стисна зъби.

Колкото и да беше корава, винаги й трябваше един миг да се отпусне.

Когато беше готова, посегна към гривните от бодлива тел, впити в кожата и мускулите на бедрата й. Механизмът се отвори с щракване и тя изстена, когато в раните й нахлу кръв. Със замъглено зрение се завъртя настрани и сви тяло, докато дишаше през устата.

Само така можеше да контролира природата си на симпат. Болката беше нейното самолечение.

Когато кожата й стана лепкава от кръвта, а нервната система на тялото й се пренастрои, я разтърси приятен гъдел. Приемаше го като награда за проявата на сила, за издръжливостта си. Разбира се, всичко беше химия, самопроизведени ендорфини препускаха във вените й, но усещането бе вълшебно.

В моменти като този се изкушаваше да купи мебели за къщата си, но лесно устояваше на импулса. Дървеният под беше по-лесен за почистване.

Дишането й се успокояваше, сърцето забавяше ритъма си и мозъкът й тъкмо започваше да функционира, когато нещо щракна в главата й и обърна тенденцията към стабилизиране.

Джон Матю.

Джон Матю… този негодник. Та той беше кажи-речи дванайсетгодишен, за бога. Къде му беше умът, та се опитваше да я сваля?

Представи си го, както беше застанал под лампите в тоалетната, с лице на боец, не на юноша, с тяло на мъж, способен да доставя наслада, не някогашното срамежливо и потиснато създание.

Пресегна се настрани, придърпа панталоните си и извади сгънатата книжна салфетка, която й беше дал. Разгъна я и прочете написаното от него.

Другия път, като го правиш, кажи името ми. Ще свършиш по-мощно.

Тя изръмжа и смачка проклетата хартийка. На крачка беше да стане и да я изгори.

Вместо това ръката й се спусна между бедрата.

Когато слънцето изгря и лъчите му огряха спалнята й, Хекс си представи Джон Матю, легнал по гръб под нея, а онова, което видя под джинсите му, да посреща тласъците на желанието й…

Не можеше да повярва, че си фантазира това. Ненавиждаше го, задето й го внуши, и направо би го заклала, ако можеше.

Ала изрече името му.

Два пъти.

56.

Скрайб Върджин имаше проблеми с контрола.

Което не беше нещо лошо за една богиня, сътворила цял свят в света, история в рамките на вселенската история.

Наистина. Никак не беше лошо.

Може би дори бе нещо добро… в крайна сметка.

Скрайб Върджин се понесе над земята към тайното кътче в частната си обител и с мисълта си отвори двойната врата. Отвътре се изсипа лека мъгла и като вятър изду сатенената й роба. При утаяването й се видя дъщеря й Пейн, чието силно тяло бе застинало безжизнено във въздуха.

Пейн бе същата като баща си — агресивна, пресметлива и пълна с мощ.

Опасна.

Сред Избраниците не бе имало място за жена като Пейн. Не бе имало място за нея и в света на вампирите. И в името на всеобщата безопасност Скрайб Върджин бе изолирала тук дъщеря си, която не пасваше никъде.

Имай вяра в сътвореното от теб.

Думите на Примейла отекваха в съзнанието й още от мига, в който ги бе изрекъл. И те изваждаха наяве истина, погребана дълбоко под съкровените мисли и страхове на Скрайб Върджин.

Животът на мъжете и жените, които тя бе създала от биологичния запас със силата на волята си, благодарение на еднократно дадения й дар, не можеше да бъде систематизиран по рафтове като книгите в библиотеката на Светилището. Вярно, редът бе нещо привлекателно с оглед на сигурността и безопасността, произтичащи от него. Ала природата и същността на живите създания беше объркана и непредсказуема и не се поддаваше на подвързване.

Имай вяра в сътвореното от теб.

Скрайб Върджин можеше да види много предстоящи събития, цял низ от победи и трагедии, но те бяха просто зрънца пясък на обширен бряг. Нямаше поглед към по-широките рамки на съдбата. Тъй като бъдещето на расата, родена от нея, бе твърде тясно свързано със собствената й съдба, не беше по силите й да знае дали нейния народ го чака разцвет или гибел.