Свещена любов

Което беше просто чудесно. Акуратността беше много важна и този дом беше съвсем нов, построен специално за раждането на сина му.

— Върви — изкомандва Омега. — Иди и изпълни дълга си.

Главният лесър напусна къщата с бебето в ръце и докато Омега наблюдаваше как вратата се затваря зад тях, изпита копнеж по отрочето си. Определено страдаше за своето момче.

Но утехата за мъката му беше подръка. Омега се издигна във въздуха със силата на волята си и катапултира материалното си тяло, доколкото го имаше, в „настоящето“ в същата тази дневна.

Промяната във времето си личеше по рязкото овехтяване на дома, в който се намираше. Тапетите бяха избледнели и се лющеха на места. Мебелите бяха изтърбушени и протрити от над двайсетгодишна употреба. От искрящо бял таванът беше станал мръсножълт, като че ли с години го бяха одимявали пушачи. Дъските в преддверието се бяха издули по ъглите.

Чу двама представители на човешката раса да се карат в задната част на къщата.

Омега се понесе към мърлявата овехтяла кухня, която блестеше като нова само секунди по-рано.

Когато влезе в помещението, мъжът и жената спряха разправията си и се заковаха на място от шока. Той се захвана с досадната задача да опразни фермерската къща от любопитни очи.

Синът му се завръщаше в лоното си. И нуждата на Омега да го види беше като че ли по-голяма от нуждата да го използва.

Когато злото докосна центъра на гърдите му, той почувства празнота и се замисли за сестра си. Беше дала на света цяла нова раса. Раса, създадена от съчетаването на нейната воля и наличната биология. Беше толкова горда със себе си.

Също и баща им.

Омега започна да избива вампири просто напук на тях двамата, но бързо установи, че се храни от злодеянията си. Баща им, разбира се, не можеше да го спре, защото деянията на Омега — нещо повече, самото му съществуване — беше необходимо, за да уравновесява добротата на сестра му.

Балансът трябваше да бъде поддържан. Той беше водещ принцип за сестра му, основание за съществуването на самия Омега и заветът, оставен на баща им от неговия баща. Самите устои на света.

И ето, Скрайб Върджин страдаше, което носеше удовлетворение на Омега. При всяка смърт, причинена на някого от расата й, тя изпитваше болка и той го знаеше много добре. Братът винаги беше успявал да разбере чувствата на сестра си.

А сега повече от всякога.

Омега си представяше сина си някъде там в света и се тревожеше за момчето. Надяваше се тези двайсет и няколко години да са били лесни за него. Това изпитваше един добър родител, нали? От родителите се очакваше да са загрижени за потомството си, да го отглеждат и закрилят. Каквато и да е природата ти, добродетелна или греховна, искаш най-доброто за онези, които си създал на този свят.

Беше смайващо за него да открие, че в крайна сметка има нещо общо със сестра си… бе шокиран от мисълта, че и двамата желаеха децата, които бяха създали, да оцелеят и да успеят.

Омега погледна към телата на хората, току-що убити от него.

Естествено, целите им взаимно се изключваха.

1.

„Магьосника се беше завърнал.“

Фюри затвори очи и отпусна глава на таблата на леглото. Какви ги говореше? Магьосника никога не си беше тръгвал.

Хей, приятел, понякога жестоко ме вбесяваш, лениво проточи мрачният глас в главата му. Ама наистина. След всичко, което преживяхме заедно!

След всичко, което бяха преживели заедно… Това беше съвсем вярно.

Магьосника беше причината Фюри така невъздържано да копнее за червения дим — с постоянното си присъствие в главата му, с вечното натякване какво не е направил, какво е трябвало да направи и какво е можел да направи по-добре.

Трябвало. Могло. Щяло.

Симпатична рима. Истината беше, че един от Черните ездачи от „Властелинът на пръстените“ го тласкаше към червения дим така неумолимо, сякаш мръсникът го бе овързал и хвърлил в багажника на кола.

Всъщност, приятел, ти ще бъдеш предната броня.

Именно.

В съзнанието му Магьосника се явяваше в образа на зъл дух, застанал насред обширна сива пустош, осеяна с черепи и кости. С изрядния си британски акцент негодникът не допускаше Фюри да забрави никой от провалите си. Неспирното мърморене го караше да пуши отново и отново само за да не отвори шкафа с оръжията си и да не захапе дулото на някое от тях.

Ти не го спаси. Не спаси и тях. Заради теб над тях надвисна проклятие. Вината е твоя… Вината е твоя…

Фюри се протегна за нова цигара и я запали със златната си запалка.

Той беше това, което на Древния език наричаха екзиле дубле.

Роденият втори. Злият близнак.