Свещена любов

Хвърли поглед през рамо. Кормия стоеше пред стаята — притихнала, облечена в роба фигура, с изписана тревога на красивото й лице.

Той се обърна отново към Бела.

— Какво ще кажеш за малко компания?

— Бих се радвала. — Тя се усмихна на Кормия. — Записах цял сезон от риалити шоуто „Проджект рънуей“ и точно се канех да го гледам. Искаш ли да се присъединиш?

Кормия срещна неговия поглед и очевидно прочете молбата в очите му.

— Не знам какво е това, но с удоволствие ще остана.

Тя влезе, а той хвана ръката й и прошепна:

— Ще повикам Зи. Ако забележиш, че не й е добре, набери звезда и буквата „З“ на телефона. Това е той.

Кормия кимна и промълви:

— Ще се погрижа за нея.

Той стисна леко ръката й и каза тихо:

— Благодаря.

След като се сбогува с тях, затвори вратата и се отдалечи на няколко метра по коридора, преди да набере номера на мобилния телефон на Зи. Вдигни, вдигни, вдигни…

Гласова поща.

По дяволите.

— Това не е той. Това не е той!

Застанал под дъжда в задънения край на улицата до „МакГрайдърс“, на господин Д. му се искаше да използва убиеца пред себе си вместо гърбица за убиване на скоростта насред „Трейд Стрийт“.

— Какъв ти е проблемът? — тросна му се лесърът и посочи цивилния вампир в краката си. — Това е третият за тази вечер. Не сме пленявали толкова за цяла година…

Господин Д. обърса острието на автоматичния си нож.

— Никой от тях не е онзи, който ни е нужен. Така че хващайте пътя или ще ви изям топките за вечеря.

Лесърът отстъпи назад, а господин Д. се наведе и разряза якето на цивилния. Мъжът беше в безсъзнание и в доста лоша форма, приличаше на захвърлен костюм, който плаче за химическо чистене.

Целият беше окървавен, а лицето му беше рана до рана и цялото отекло.

Докато ровеше за портфейла му, господин Д. нямаше как да не се съгласи с подчинения си за едно нещо, но го запази за себе си. Беше му трудно да повярва, че се добраха до трима за една вечер, а той пак беше готов да напълни гащите, сякаш е ял прекалено много сливи.

Работата беше там, че нямаше добри новини за Омега и сега дъното на неговите джинси беше на прицел.

— Отнесете го в къщата на „Лоуъл Стрийт“ — нареди той, когато светлосин ван, пълен с подкрепление, влезе в улицата. — Уведомете ме, щом дойде в съзнание. Ще видя дали може да ни каже нещо за онзи, когото издирваме.

— Както кажеш, шефе. — Шефе беше произнесено като „нещастнико“.

Господин Д. се замисли дали да не използва автоматичния си нож и да не одере проклетия мръсник на място. Но след като вече беше заклал един от убийците тази вечер, реши да сгъне острието и да прибере оръжието в джоба на якето си. Оредяването на редиците не беше желателно в момента.

— На твое място бих внимавал с обноските — измърмори.

Двама лесъри излязоха от микробуса и доближиха, за да приберат цивилния.

— Защо? Не сме в Тексас.

— Вярно е. — Господин Д. обездвижи главните мускулни групи на убиеца, сграбчи го за тестисите и усука на топка семейните му скъпоценности. Убиецът изкрещя като доказателство, че дори мъжът да е импотентен, слабото му място си оставаше най-добрият начин да привлечеш вниманието му.

— Въпреки това, не е нужно да си груб — прошепна господин Д., втренчен в изкривеното лице на другия. — Майка ти на нищо ли не те е научила?

Последвалият отговор можеше да е всичко — двайсет и втори псалм, виц за блондинка или списък с покупки. Толкова смисъл имаше в него.

Точно когато господин Д. отдръпна ръката си, всеки квадратен сантиметър от кожата му започна да го сърби.

Страхотно. Нощта ставаше все по-хубава.

— Приберете този — изкомандва господин Д. — После се върнете обратно тук. Не сме свършили за днес.

До момента, когато ванът потегли, той вече беше готов да трие тялото си с шкурка. Нетърпимият сърбеж означаваше, че Омега иска да го види, но къде, по дяволите, биха могли да се срещнат? Намираше се в центъра на града и най-близката собственост на Обществото на лесърите беше на десет минути с кола, а като се имаше предвид, че не носеше добри новини, едва ли и най-малкото закъснение бе уместно.

Господин Д. изтича до „Трейд Стрийт“ и огледа района за изоставени сгради. Реши, че не може да поеме риска за среща с Омега в никоя от тях. Бездомниците бяха навсякъде и в нощ като тази със сигурност търсеха къде да се приютят от бурята. Последното, от което се нуждаеше господин Д., бяха свидетели, били те наркомани, или пияници, особено с оглед на това, че щяха да му трият сол на главата.

Няколко пресечки по-нататък той се озова пред строителна площадка, оградена от триметрова ограда. Следеше издигането на сградата от предишната пролет. Първо от нищото беше изникнал скелетът. После стъкло беше облякло гредите и колоните като кожа. А след това беше изградена нервната система чрез монтирането на кабели и тръби. Бригадата беше спряла да работи нощем, което значеше, че бе открил точно каквото търсеше.

Господин Д. се засили и скочи, улови с две ръце горния ръб на оградата, после прехвърли тялото си над нея. Приземи се в клекнало положение и остана неподвижен.