Светкавица

За разлика от Джейсън, Телма, Лора и Крис, Стефан беше човек извън времето. За него сегашната епоха не беше отсъденият от съдбата дом. Годините след световните войни бяха неговото бъдеще, а за останалите бяха минало. Затова той помнеше както някогашното бъдеще, така и бъдещето, което го бе изместило. Но те имаха спомени само от този свят, в който нямаше враждуващи велики сили, в който нямаше огромни ядрени арсенали в очакване на команда, в който демокрацията процъфтяваше дори в Русия, където имаше благоденствие и мир. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Но за щастие понякога не успява.

* * *

Лора и Телма останаха в люлеещи се столове на верандата и наблюдаваха как мъжете стигат до морето, завиват на север по плажа и изчезват от погледа.

— Щастлива ли си с него, Шейн?

— Той е меланхоличен.

— Но е прекрасен.

— Никога няма да е Дани.

— Дани го няма.

Лора кимна. Залюляха се на столовете.

— Казва, че съм го спасила — каза Лора.

— Както се възстановяват купони за хранителни продукти. Накрая Лора призна:

— Обичам го.

— Знам — отговори Телма.

— Никога не съм допускала, че мога… отново. Искам да кажа, да обичам мъж по този начин.

— Какъв е този начин, Шейн? Да не говориш за някоя откачена поза? Вървиш към средна възраст, Шейн, не след дълго ще станеш на четиридесет, не е ли време да промениш насоката на либидото си?

— Непоправима си.

— Старая се.

— А ти, Телма? Щастлива ли си?

Телма потупа издутия си корем. Беше бременна в седмия месец.

— Много съм щастлива, Шейн. Казах ли ти? Може да са близнаци.

— Каза ми.

— Близнаци! — повтори Телма, сякаш стресната от перспективата. — Помисли колко би се радвала Рути. Близнаци.

„Съдбата се бори да възстанови предопределения модел“, помисли Лора. И за щастие понякога успява.

Поседяха известно време в задушевно мълчание, вдишваха здравословния морски въздух и слушаха нежните въздишки на вятъра в боровете и кипарис Монтърей. След малко Телма каза:

— Помниш ли като дойдох при тебе в планината и ти се упражняваше в стрелба в задния двор?

— Помня.

— Стреляше по човешки силуети. Зъбеше се, предизвикваше целия свят, криеше оръжие навсякъде. Тогава ми каза, че цял живот си понасяла това, което съдбата ти е подхвърляла, но ще спреш просто да търпиш и ще се бориш, за да се защитиш. Беше много ядосана тогава, Шейн, много зла.

— Да.

— Сега знам, че още можеше да търпиш. Знам също, че още можеш да се бориш. Светът продължава да е изпълнен със смърт и трагедии. Въпреки всичко вече не си зла.

— Не.

— И ще ми разкриеш ли тайната?

— Извлякох третата голяма поука, това е всичко. Като дете се научих да търпя. След смъртта на Дани се научих да се боря. Сега продължавам да търпя и да се боря, но се научих също да приемам нещата. Съдбата е това, което е.

— Звучи много източно, мистично, трансцендентално и въобще това са глупости, Шейн. Боже! Съдбата е това, което е. Още малко и ще ме накараш да мърморя мантри и да съзерцавам пъпа си.

— Като си се надула от близнаците — каза Лора, — даже не можещ да си видиш пъпа.

— О, мога, ако правилно подредя огледалата.

Лора се засмя:

— Обичам те, Телма.

— Обичам те, сестричке.

Те се залюляха пак на столовете.

Долу на брега започваше приливът.