Светкавица

— Лора, трябва да се махам оттук, но ще се върна скоро, само след няколко дни…

— Кой си ти? — настоя тя гневно.

— Сега нямаме време.

— Искам да знам, по дяволите. Имам право да зная.

— Да, имаш и ще ти кажа след няколко дни. Но сега трябва да уточним твоята версия, както тогава в бакалницата. Помниш ли?

— Върви по дяволите.

Той продължи, без да трепне:

— За твое добро е, Лора. Не можеш да разкажеш истината на властите, защото ще звучи неправдоподобно, нали? Ще си помислят, че съчиняваш. Особено като ме видиш как си отивам… е, ако им разкажеше как съм си тръгнал, ще решат, че си или съучастничка на убиец, или побъркана.

Лора го изгледа яростно и не каза нищо. Той не я обвиняваше, че му е разгневена. Може би дори и се искаше да е мъртъв, но и това беше разбираемо. Единствените чувства, които тя будеше у него, бяха любов, състрадание и дълбоко уважение. Той каза:

— Ще им обясниш, че когато ти и Дани сте взели завоя долу и сте почнали изкачването, на пътя е имало три коли — джипът, паркиран тук край насипа, „Понтиакът“ в обратното платно, както и сега и още една кола, спряла на платното в северна посока. Имало е… четирима мъже, двама от тях въоръжени. Изглеждало е, че са принудили джипа да се отклони. Просто сте минали в неподходящ момент, нищо повече. Заплашили са ви с автомат, накарали са ви да спрете и тримата да слезете от колата. По едно време си чула разговор за кокаин… нещо за наркотици, не знаеш в каква връзка, но са се карали за наркотици и според тебе са следили мъжа в джипа…

— Търговци на наркотици тук, на това никакво място? — остро възрази Лора.

Тук някъде може да има лаборатория за преработка… да речем някаква колиба в гората. Слушай, ако версията ти звучи поне малко разумно, ще ти повярват. Истинската история звучи съвсем абсурдно, не можеш за разчиташ на нея. Значи им казваш, че Робъртсънови са се появили отгоре на хълма с пикапа — разбира се, не им знаеш името — пътят е бил блокиран от колите, натиснали са спирачките, пикапът започнал да се пързаля…

— Говориш с акцент — прекъсна го тя ядосано. — Лек, но доловим. Откъде си?

— Ще ти разкажа всичко след няколко дни — отговори той нетърпеливо като оглеждаше нагоре-надолу заснежения път. — Наистина ще ти разкажа, но ти трябва да ми обещаеш, че ще използващ тази измислица, ще я украсиш колкото можеш и няма да им казваш истината.

— Нямам друг избор, нали?

— Не — каза той, облекчен, че тя е проумяла положението си.

Лора прегърна сина си и не каза нищо.

Стефан вече усещаше възвърналата се болка в почти измръзналите крака. Разгорещеното действие беше отминало и сега го разтърсваха студени тръпки. Подаде и колана, който беше свалил от Кокошка.

— Пъхни го под якето. Не го показвай на никого. Като се върнеш в къщи, скрий го някъде.

— Какво е това?

— После. Ще се опитам да се върна след няколко часа. Само след няколко часа. Сега само ми обещай, че ще го скриеш. Не любопитствай, не си го слагай и, за Бога, не натискай жълтото копче.

— Защо?

— Защото няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе.

Лора объркано примигна:

— Да ме отнесе?

— Ще ти, обясня, но не сега.

— Защо не го вземеш със себе си каквото и да е то?

— Два колана, едно тяло — това е аномалия, ще предизвика някакви смущения в силовото поле и един господ знае къде може да се озова или в какво състояние.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Не сега. Но, Лора, ако по някаква причина не мога да се върна, най-добре е да вземеш предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

— Да се въоръжиш. Да се подготвиш. Няма причини да те преследват, ако хванат мене, но все пак биха могли. Само за да ми натрият носа, да ме унижат. Те живеят от отмъщението. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група, добре въоръжени.

— Кои по дяволите са те?

Без да отговори, той стана като присви очи от болката в дясното коляно. Отстъпи назад и хвърли последен, продължителен поглед към Лора. После се обърна и я остави на пътя, в студа и снега, облегната на изпотрошения и надупчен от куршуми джип, с ужасеното дете и мъртвия съпруг. Той бавно излезе по средата на шосето, където изглеждаше, че светлината на навявания сняг по платното е повече от небесната. Лора го повика, но той не и обърна внимание.

Пъхна празния пистолет в кобура под палтото. Бръкна под ризата, напипа жълтото копче на собствения си пътен колан и се поколеба.

Бяха изпратили Кокошка да го спре. Сега щяха да очакват с нетърпение в института, за да научат резултата. Щяха да го арестуват при пристигането. Може би никога вече нямаше да има възможност да мине по Пътя на светкавицата и да се върне при нея, както беше обещал. Изкушението да остане беше много голямо.