Свидетелят от влака

Тя вдигна пръст и го приближи към устните ми, без да ги докосне.

— Шшшт, Майкъл. Изслушай ме.

Замълчах.

— Нещата невинаги се решават с измисляне на нещо — каза тя. — И не всеки път глаголът „ще измислим“ е в множествено число.

Усетих леденото докосване до сърцето си и една болка, върху която беше изписано името й, но се престорих, че не забелязвам.

— Всичко е наред — казах аз, като се насилвах да се усмихна на лъжата си.

— Напротив, Майкъл, не е наред. Но понякога нещата просто се случват. И като се случат, няма връщане назад. Истината е, че ние двамата не си пасваме. Колкото и да се опитвам да убедя себе си в противното.

Погледът ми беше прикован в една пукната плочка на пода. Тя ме хвана за брадичката и я повдигна, докато очите ни се срещнаха. После вдигна ръката ми и я допря до бузата си. Тогава усетих колко й е жал за мен и разбрах, че всичко е истина. И това беше може би най-лошото.

След минута докторът се появи на вратата и ни даде знак да приключваме.

— Мисля, че ме гонят вече от тук — казах аз.

Рейчъл се опита да стане, но изкриви лице от болка.

— Внимавай — казах аз.

— Знам. Всичко по мен се разпада, дяволите да ме вземат!

Усмихнах се. Тя се засмя и от усилието отново се разплака, докато накрая се поуспокои.

— Ще минеш ли някой път пак да ме видиш?

— Стига да го желаеш.

— Би ми било приятно, да.

Маги скочи от скута й и се приближи до мен. Рейчъл я вдигна и отново я сложи в скута си.

— Може ли да остане още малко при мен?

— Да, разбира се.

Рейчъл прекара пръст по дланта ми.

— Благодаря ти, че дойде.

— Благодаря ти, че ме прие.

Тя кимна и изведнъж ми се стори ужасно уморена и някак инертна. Опитах се да я задържа при себе си, но тя се отдръпваше назад като морето при отлив, докато между нас остана само един пуст плаж, осеян с оголените кости на нашата връзка.

Целунах я предпазливо и почесах палето зад ушите. После си тръгнах. Рейчъл се обърна и отново се загледа в езерото. Маги ме изпрати с очи чак до вратата.

62

Родригес ме чакаше в колата си точно до знака „Паркирането забранено“. Беше с тъмни очила, двигателят на колата работеше. Аз се качих отпред до него.

— Как мина? — попита той.

— Както и можеше да се очаква.

Полицаят кимна, погледна в огледалото си за обратно виждане и потегли.

— Няколко пъти се отбивах да я видя.

— Сестрата ми каза. Каза ми също, че това много й е помогнало.

— Разбирам малко от тия неща. Още покрай Никол и тъй нататък.

— Спомням си.

Родригес въздъхна.

— Ако имаш проблем… — той ме погледна косо, докато шофираше.

— Всичко е наред, Винс. Вече си направил, каквото си могъл, за да се почувства по-добре. Благодарен съм ти.

Известно време пътувахме мълчаливо. Родригес пусна радиото, после го загаси.

— Какво ще кажеш да поговорим малко по работа?

Погледнах го.

— Става!

— Уилсън ми се обади тази сутрин.

— Как е господин кметът?

— Щастлив като прасе в кочина. Разправи ми за твоята железопътна катастрофа. А също и за „Транско“ и Си Ем Ти Холдинг.

— Може би си е казал, че така или иначе ще научиш всичко от мен. Е, какво мислиш?

— Мисля, че кардиналът му е в малкото джобче. Заедно с мантията, органа и хористите.

— Хубаво е кметът да е доволен — казах. — Между другото какво става с Алварес?

Рита Алварес бе получила своите ексклузивни права да отразява случая. В двата ежедневника на Чикаго бяха излезли нейни репортажи от мястото на събитието в „Кабрини-Грийн“, а от полицията й бяха обещали и „поглед отвътре“ върху действията на екипа, заловил и застрелял Джим Дохърти.

— Как се сети да попиташ? — Родригес се усмихна едва-едва.

— Среща ли си чукнахте вече?

— Вечеря в „Чоп Хаус“, довечера.

Облегнах се назад на седалката и се замислих за моя приятел полицая и тази репортерка. Може би не бяха лоша комбинация.

Родригес даде мигач, зави наляво и спря на червения светофар на ъгъла на „Ласал“ и „Чикаго“.

— Междувременно се случи още нещо — каза той.

Млада жена крещеше на млад мъж на автобусната спирка. Мъжът я сграбчи за ръката. Тя се изтръгна, обърна се и закрачи сърдито през уличното платно.

— Какво? — попитах аз.

Мъжът последва жената и едва не попадна под един преминаващ автобус. Качи се обратно на тротоара, седна на пейката и запали цигара.

— Снощи при диспечера е имало анонимно обаждане. Застреляна жена в метрото.

— Не съм чувал такова нещо.

— Няма как да си чул. Била е Катрин Лосън. Проследили са обаждането до мобилния й телефон. Открили са трупа отстрани до линията, където беше намерена и Мария Джаксън.

Извърнах се рязко към него.

— Трупа ли каза?

Родригес кимна; в този момент светна зелено и той даде газ.

— Простреляна е три пъти с два различни пистолета. С трийсет и осми калибър в крака и с два двайсет и два калиброви куршума в черепа.

— Странно.

— Ъхъ. Между другото онзи трийсет и осмак с изтритите номера, дето ти го бях дал преди акцията в „Кабрини“, още ли е у теб?

Макар да гледах напред, усещах тежкия му поглед върху лицето си.

— Вероятно вече не — отвърнах.

Родригес изръмжа и известно време шофира мълчаливо.

— Когато говори с кмета тази сутрин — обадих се аз, той каза ли ти за Лосън?

Полицаят отново погледна към мен.