Свидетелят от влака

Хранилището за веществени доказателства на чикагската полиция се намира в мазето на Блок 4 в Саут Сайд. На един висок рафт, приблизително по средата на дългия стелаж, горе-долу в центъра на огромното помещение, е поставена картонена кутия, запечатана с полицейско тиксо. В нея има няколко листа, слепени от спечена кръв, които бяха открити под трупа на Катрин Лосън.

Никой не бе направил усилие да ги прочете внимателно. Доколкото усещах, всеки си имаше своя причина да не рови повече случая. Федералното правителство беше твърде арогантно. Градските власти на Чикаго — твърде самодоволни. А Майкъл Кели — твърде гневен.

Ако някой все пак си бе дал труда да се поинтересува, щеше най-напред да попадне на един материал, който Лосън бе фотокопирала от папката „Тероризъм 2000“, намерена у Джим Дохърти при смъртта му. В него Дохърти лично бе подчертал с жълт флумастер онова, което го бе интересувало — така наречения от Пентагона Сценарий „Метро“ относно внасянето на електрически крушки, пълни с антракс, в метрото на някой голям американски град.

Всеки, който би продължил да чете нататък, щеше да се натъкне на бележките, нанесени от Катрин Лосън в полетата и отнасящи се до съучастника на Дохърти — Робълс, включително двугодишната му служба във Форт Детрик, щата Мериленд, както и до провежданите от въпросната лаборатория експерименти с антракс като бойно отровно вещество. И накрая любознателният читател би открил статията за изчезналите количества биологични оръжия, която Лосън си бе изрязала от „Болтимор Сън“.

Цялата тази информация се съдържаше в бележките на Катрин Лосън. Стига да имаше кой да ги прочете. Вместо това целият нелицеприятен проблем беше натъпкан в една кутия за веществени доказателства и погребан за вечни времена. Междувременно на няколко километра от хранилището, недалеч от мястото, където бе открит трупът на Лосън, две електрически крушки потрепваха и помръдваха като живи във фасонките си, като се отвиваха с части от милиметъра при преминаването на всеки влак. Никой не можеше да предвиди със сигурност кога щяха да паднат и дали заедно или поотделно. Както и никой не знаеше какво има вътре. Или какво няма. Като с всичко друго и тук нещата опираха до късмет — ръка карти или едно хвърляне на зарове. И до куража да се приемат последиците.

Бележка на автора

Част от приходите от книгата ще бъдат дарени на Фонда за подпомагане на камбоджанските деца. Ако искате да научите повече за тази благотворителна организация, посетете сайта й: www.cambodianchildrensfund.org.

На 4 февруари 1977 г. четири вагона на един влак, движещ се по надземно трасе на чикагското метро, дерайлираха и паднаха на кръстовището на „Лейк“ и „Уобаш“. Загинаха 11 души, а снимките от инцидента се появиха на първата страница на вестниците в цялата страна. Като причина за катастрофата бе изтъкната оперативна грешка. За по-подробно описание вижте материала на „Чикаго Трибюн“ от следващия ден на адрес http://chicago-l.org/articles/1977crashl.html. Един от авторите му е млад репортер, наречен Дейвид Акселрод, по-късно архитект на предизборната кампания на Барак Обама, а сега негов старши съветник.

За тези от вас, които решат да посетят кафе „Филтър“ в квартал „Бъктаун“, ще кажа да не си правят труда. Него го няма вече, но хората го помнят. За тези, които попаднат на Саутпорт Стрийт и потърсят старата дървена постройка на станцията на метрото, отново казвам: не си правете труда, скоро я смениха с чисто нова, тухлена.

С тези уточнения искам да подчертая, че това е художествена творба. Имената, героите, местата и случките, минали и настоящи, или са продукт на моето въображение, или са значително променени. Всяка прилика с действителни личности, събития и институции е напълно случайна.

Благодарности

Първо искам да благодаря на всички, които са си купили и прочели „Така го правят в Чикаго“ и „Петият етаж“. Надявам се да харесате и третата ми книга.

Благодаря на моя редактор Джордан Павлин и на всички от „Кнопф“ и „Винтидж“, които ми оказаха удивителна подкрепа. Признателен съм на Лора Барато, Сю Бец, Джейсън Буър, Бриджит Фицджералд, Ерин Хартман, Джим Кимбъл, Лесли Лавийн, Дженифър Маршъл, Мария Маси, Клер Брадли Онг, Ръсел Перо, Зак Уагман и Айрис Уайнстайн.

Благодаря на Дейвид Гърнърт — невероятен литературен агент и приятел. Благодаря и на чикагския писател Гарнет Килбърг-Коен за това, че преора първата чернова, като ми показа добрите попадения и най-вече какво не е наред.

Благодаря на моето семейство и приятелите ми за тяхната обич и подкрепа. А на един от тях — Мал Фланаган, искам да извикам: „Оздравявай бързо, човече!“

И накрая нека си спомним за Джейк О’Донъл. Имах щастието да го наричам мой приятел. Липсваш ни, Джейк!

Ами това е. Обичам те, Мери Франсис!