Тай-пан

— Лонгстаф ще трябва да отмени заповедта — каза Роб с растящо безпокойство. — Длъжен е. Ще разори хазната и…

— Няма ли да ме изслушаш? Щом настъпи паника, вземи всеки таел, който имаме, вземи назаем всичко, което ти дадат, и купувай опиум. Ще можеш да купуваш при десет цента за долар.

— Ние не можем да се отървем от нашия за една седмица, та камо ли от повече.

Струан изтръска пепелта от пурата си.

— Един ден преди заповедта да влезе в сила, Лонгстаф ще я отмени.

— Не разбирам.

— Трябва да си спасява престижа, Роб. След като адмиралът си отиде, обясних на Лонгстаф, че забраната на търговията с опиум ще съсипе цялата търговия. Господи, още колко пъти ще трябва да обяснявам? После наблегнах, че не може да отмени заповедта, без да се изложи, и че трябва някак си да накара адмирала, който е умен, но нищо не разбира от търговия, да го направи. Единственото разрешение би било да пусне заповедта, а после, за да спаси престижа на адмирала и службата му — и своята собствена, — да я отмени. Обещах, междувременно да обясня на адмирала същината на тази търговия. Освен това заповедта ще хареса на китайците и ще ги постави в неизгодно положение. След три дни пак ще има среща с Тай-сен. Лонгстаф се съгласи безусловно и ме помоли да не разгласявам нещата.

Лицето на Роб светна.

— О, тай-пан, ти си мъж на мъжете! Но какво ни гарантира, че Лонгстаф ще отмени заповедта?

В джоба на Струан се намираше подписана декларация. Датата бе с шест дена напред и отменяше заповедта. „Ето, Дърк, вземи я сега, че после може и да забравя. По дяволите! Нали разбираш, това ровене в документите е истински кошмар. Но по-добре мълчи, докато дойде времето.“

— Ти не би ли отменил такава глупава заповед, Роб?

— Да, разбира се — на Роб му се искаше да прегърне брат си. — Ако имаме шест дена и никой друг не разбере, ще натрупаме състояние.

— Аха.

Струан остави погледа му да се рее над пристанището. Той го бе открил преди повече от двадесет години. Периферията на един тайфун го бе застигнала далеч в открито море и макар че бе подготвен за бури, той не успя да се измъкне и неумолимо се носеше към континента. Корабът му летеше, гонен от вятъра, без платна, към континента, едва преодолявайки вълните, а дневното небе и хоризонтът чезнеха под пелената от вода, която господарите ветрове изтръгваха от океана и запращаха срещу тях. После, вече близо до брега, котвите предназначени за бурно време, бяха пуснати в чудовищно разбуненото море, но Струан знаеше, че корабът е загубен. Морето понесе кораба и го заподхвърля към брега. Като по чудо вятърът промени курса му с частица от градуса и го отнесе покрай скалите право в един тесен, необозначен на картата пролив, широк не повече от триста ярда, образуван от източната част на Хонконг и материка — право в пристанището отсреща. В безопасни води.

Тайфунът бе унищожил по-голямата част от търговския флот на Макао и бе потопил десетки хиляди джонки както в горната, така и в долната част на крайбрежието. Но Струан и джонките, приютени в Хонконг, спокойно понесоха игрите на времето. Когато бурята утихна, Струан обиколи острова с кораба си и го картографира. Бе запазил сведенията в ума си и тайно бе почнал да съставя план.

И сега, когато си наш, мога да вървя, помисли той с нарастващо вълнение. Чакаше го Парламентът.

От години Струан знаеше, че единственият начин да защити „Ноубъл хаус“ и новата колония минава през Лондон. Истинското седалище на властта на този свят бе Парламентът. Като член на Парламента, закрилян от силата на огромното състояние, предоставено от „Ноубъл хаус“, той щеше да прави външната политика за Азия и щеше да бъде шеф на Лонгстаф. Така де.

Няколко хиляди лири ще те вкарат в Парламента, каза си той. Повече няма да действаш чрез други. Сега ще можеш да го направиш сам. Да, наистина най-сетне, млади момко! Само няколко години и — благородник. После — в кабинета. И накрая, най-накрая, о, Господи! — ще определям политиката за колониите и Азия и „Ноубъл хаус“ ще пребъде през времето!

Роб го наблюдаваше. Той осъзнаваше, че е забравен, но нямаше нищо против. Обичаше да наблюдава брат си, когато мислите му го отнасяха надалеч. Когато лицето на тай-пана омекна, а очите му загубиха обичайната си хладна зеленина, когато въображението му го носеше на крилата на мечтите, които, той добре разбираше, никога не би могъл да сподели, Роб го почувства много близък. Беше в безопасност.

Струан наруши мълчанието:

— След шест месеца ти ще бъдеш тай-панът.

Стомахът на Роб се преобърна. Паника го обзе.

— Не. Не съм готов.

— Готов си. Само в Парламента мога да защитя нас и Хонконг.

— Да — каза Роб. После добави, като се опитваше да овладее гласа си. — Но бяхме го мислили за след известно време — да речем, година — две. Тук има още много да се направи.

— Ти можеш да го направиш.

— Не.

— Можеш. А и не бива да се съмняваме в Сара, Роб.

Роб погледна към „Рестинг клауд“, техния базов кораб, където временно живееха жена му и децата му. Той знаеше, че Сара е по-амбициозна от него.

— Не го искам още. Има време.