Тай-пан

— Да, островът действително е малък — отговори Струан.

— Но е достатъчно голям за Струан, хората му и за останалите търговци в Китай. Но дали е достатъчно голям за Струан и Брок едновременно — това вече е друг въпрос.

— Ще ти кажа нещо умно, Дърк, стари друже: целият Китай да върви по дяволите! — Брок пресуши халбата си и я прати към вътрешността на острова. После надменно се отправи към своята лодка. Неколцина от търговците го последваха.

— Честна дума, отвратителни обноски — каза Куанс. После извика сред разразилия се смях: — Хайде, тай-пан, тостът! Мистър Куанс чувства безсмъртна жажда! Нека направим историята!

— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио Синклер. — Няма ли да е по-добре преди тоста да изразим благодарността си на Господа за милостите, с които ни обсипа днес?

— Разбира се, млади момко. Глупаво е от моя страна да забравя. Ще прочетеш ли молитвата?

— Преподобният Маус е тук, сър.

Струан се поколеба, хванат натясно. Погледът му изучаваше младия мъж, като одобряваше тънкия хумор, който се таеше в куршуменосивите му очи. После каза високо:

— Къде сте, отче Маус? Да се помолим.

Маус се извисяваше над търговците. Той колебливо се раздвижи до масата, постави на нея празната си чаша, като си даваше вид, че винаги е била празна. Мъжете свалиха шапки и зачакаха гологлави на студения вятър.

Брегът утихна. Струан погледна нагоре, към подножието на хълмовете, където се намираше една могила. Там щеше да бъде черквата. Във въображението си той можеше да съзре и черквата, и града с кейовете, складовете, къщите и градините. Голямата къща, където тай-панът щеше да дава приеми поколения наред. Домовете на служителите на компанията и техните семейства. И на любовниците им. Той се сети за сегашната си любовница Чънг-Джен Мей-мей. Бе купил Мей-мей преди пет години, когато тя бе на петнадесет и бе още недокосвана.

Айейа, си каза щастливо той, като използва един от нейните изрази на кантонски диалект, който предаваше удоволствие или гняв, или неудоволствие, щастие или безпомощност в зависимост от тона, с който биваше изречен. Ако имаше жени тигрици, това бе тя.

— Мили боже на яростните ветрове и прибоя и на красотата на любовта, боже на големите кораби и на Полярната звезда, и на красотата на дома. Господ и Отец на детето Христос, сведи поглед към нас и ни съжали! — Със затворени очи Маус издигна нагоре ръце. Гласът му бе дълбок и силата на копнежа му ги завладя. — Ние сме синове на човеци и нашите бащи се тревожат за нас, както ти се тревожиш за благословения Твой син Исус Христос. Светците ги разпъват на земята, а грешниците се множат. Ние се любуваме на красотата на цветето, но не Те съзираме. Мерим сили с господарите ветрове, а не Те разпознаваме. Браздим необятните океани, а не Те чувстваме. Жънем земните плодове, а не Те докосваме. Ядем и пием, а пак не Те вкусваме. Ти си всичките тези неща, взети заедно, и много повече. Ти си Бог, а ние сме люде… — Той прекъсна, лицето му се сгърчи, докато се бореше с агонизиращата си душа. — О, Господи, прости греховете ми. Нека изкупя слабостта си, като покръстя езичниците. Нека бъда мъченик за Твоето свято дело. Направи от това, което съм, онова, което бях…

Но Волфганг Маус знаеше, че няма връщане назад, че в мига, когато започна да служи на Струан, благодатта го беше напуснала и желанията на плътта го бяха обсебили. Може би, о, Господи, това, което извърших, бе правилно. Нямаше друг път, който да ме доведе в Китай.

Той отвори очи и безпомощно се огледа наоколо.

— Съжалявам. Простете ми. Не мога да намеря думите. Чувствам ги — велики слова, които биха ви накарали да Го познаете така, както някога Го познавах аз — но вече не мога да изрека словата. Простете ми. О, Господи, благослови този остров! Амин.

Струан взе една голяма чаша уиски и я подаде на Маус.

— Мисля, че го каза много добре! А сега тост, господа. За кралицата!

Те пиха и когато чашите бяха пресушени, Струан нареди да ги напълнят отново.

— С ваше позволение, капитан Глесинг, бих искал да предложа по глътка на хората ви. И на вас, разбира се. Тост за най-новата придобивка на кралицата. Днес вие влязохте в историята — извика той към търговците. — Да почетем и капитана. Хайде да наречем този бряг Глесинг пойнт.

Отекна вик на одобрение.

— Назоваването на острови или части от тях е в пълномощия — на старшия офицер — каза Глесинг.

— Ще спомена това пред Негово превъзходителство.

Глесинг отривисто кимна и нареди на полицейския офицер:

— По една дажба на моряците от името на „Струан и компания“. На пехотинците — не. Свободно!

Въпреки гнева си към Струан, Глесинг не можеше да не се опива от усещането, че името му ще се помни, докато на Хонконг съществува колония. Защото Струан никога не говореше на вятъра.

Пиха за Хонконг, извикаха три пъти ура. После Струан кимна на гайдаря и мелодията на клана Струан се разля над брега.

Роб не пиеше нищо. Струан отпиваше от чаша с бренди и се разхождаше из тълпата, като се спираше при онези, които желаеше да поздрави, и кимаше на останалите.

— Нищо ли не пиеш, Гордън?