Тай-пан

— Винаги ми е драго да се срещам с пресата, мистър Скинър. Седнете. Нещо за пиене? — Той се опита да отклони мислите си от Мей-мей и се застави да се съсредоточи, защото знаеше, че посещението не е случайно.

— Благодаря. Едно уиски. — Скинър заразглежда богатото обзавеждане на просторната каюта: зелени китайски килими на добре излъскани дъски. Столове и дивани и аромат на чисто смазана кожа, сол и кълчища. Едва доловим сладък тежък дъх на опиум от трюмовете долу. Светилници с добре подрязан фитил хвърляха топла ясна светлина и засенчваха гредите на главната палуба. Сравни я с бърлогата, която имаше на Хонконг — мизерна, мръсна и зловонна стаичка над голямото помещение, където се намираше печатницата. — Много мило, че ме приехте толкова късно — каза той.

Струан вдигна чаша.

— Наздраве!

— Да, „наздраве“. Това е един хубав тост в тези тежки дни. На малария и какво ли не… — Малките свински очички погледнаха остро. — Научих, че имате приятел, който е заболял от малария.

— Знаете ли къде може да се намери синкона?

Скинър поклати глава.

— Не, тай-пан. Всичко, което съм чел, казва, че това са само слухове. Легенда. — Той измъкна сигнален брой на седмичника „Ориентал експрес“ и го подаде на Струан. — Реших, че бихте искал да видите уводната статия за конните състезания днес. Утре пускам специален брой.

— Благодаря ви. За това ли искахте да ме видите?

— Не, сър. — Скинър жадно отпи от уискито и погледна празната чаша.

— Налейте си, ако искате още.

— Благодаря. — Скинър се затътри към гарафата. Слонските му бутове се тресяха. — Ех, да имах вашата фигура, мистър Струан.

— Не трябва да ядете толкова много.

Скинър се засмя.

— Яденето няма нищо общо с дебелината. Или си дебел, или не си. Това е едно от онези неща, които добрият Господ е определил още при раждането. Винаги съм си бил тежък. — Той напълни чашата си и се върна. — Снощи ми попадна едно сведение. Не мога да разкрия източника, но бих искал да го обсъдя с вас, преди да го напечатам.

До чии тайни си се докопал пак, стари друже, помисли Струан. Имаш толкова голям избор. Надявам се само да е този, който трябва.

— Аз съм собственик на „Ориентал експрес“ наистина. Доколкото знам, само вие и аз знаем за това. Но никога не съм ви казвал какво да публикувате и какво не. Вие сте редактор и издател. Отговорността е изцяло ваша и ако това, което публикувате, е клевета, ще бъдете съден. От онзи, който е оклеветен.

— Да, мистър Струан. И ценя свободата, която ми предоставяте. Очите му като че ли потънаха по-дълбоко в гънките желе. — Свободата предполага отговорност — към себе си, към вестника, към обществото. Не задължително в този ред. Но това е друго, ала — как да го кажа — „възможностите“ стигат далеч. — Той измъкна късче хартия. Беше покрито с набързо написани йероглифи, които само той можеше да разчете. Той вдигна поглед. — Договорът от Чуенпи е бил отхвърлен от Короната и Хонконг заедно с него.

— Това е смехотворно, мистър Скинър. — Струан се запита до колко убедителен е бил Блоър. Правилно ли рискува, момко? — зачуди се той. Момчето има добро чувство за хумор: жребецът е обуздан. По-добре да беше казал товарният кон.

— Не, сър — отвърна Скинър. — Може би ще е по-добре да го прочета.

И той прочете почти дума по дума онова, което бе написал сър Чарлс Крос и което Струан бе казал на Блоър тайно да прошепне на ухото на Скинър. Струан бе решил, че Скинър е онзи, който ще трябва да събуди у търговците ярост така, че всичките те, всеки по свой начин, да не позволят Хонконг да загине. Така, че те да агитират, както агитираха преди много години и накрая бяха победили Остиндийската компания.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че би трябвало, тай-пан. — Скинър пресуши чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Донесете гарафата. Това ще ви спести отиването и връщането. Кой ви даде информацията?

— Не мога да ви кажа.

— А ако настоявам?

— Пак не бих могъл да ви кажа. Това ще съсипе бъдещето ми на вестникар. Много е важно да се спазва етиката.

Струан се намръщи.

— Един вестникар трябва да има вестник — каза той рязко.

— Наистина. Това е рискът, който поемам — да говоря с вас. Но и да поставите въпроса по този начин, пак няма да ви кажа.

— Сигурен ли сте, че е вярно?

— Не. Но вярвам, че е.

— Каква е датата на донесението?

— 27 април.

— И вие сериозно вярвате, че би могло да стигне тук толкова бързо? Смешно!

— И аз това казах. Но все още мисля, че информацията е вярна.

— Ако е вярна, тогава всички сме разорени.

— Вероятно — каза Скинър.

— Не „вероятно“ — сигурно.

— Забравяте силата на пресата и колективната мощ на търговците.

— Не сме силни спрямо Министъра на външните работи. И времето работи против нас. Ще го публикувате ли?

— Да. В подходящ момент.

Струан раздвижи чашата и загледа светлините, които трептяха по шлифованите ръбове.

— Бих казал, че когато го направите, ще избухне страхотна паника. И Лонгстаф здравата ще ви се скара.

— Това не ме безпокои, мистър Струан. — Скинър бе озадачен.