Тай-пан

Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й — страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.

Треската изчезна така внезапно, както беше започнала. Мей-мей се обля в пот, която пропи дрехите й и чаршафите. Устните й леко се разтвориха и тя силно изстена от облекчение. Очите й се отвориха и постепенно погледът й се фокусира.

— Толкова ми е добре и толкова съм уморена — слабо каза тя.

Струан помогна на А Сам да смени подгизналите възглавници, чаршафи и дрехи.

После Мей-мей потъна в сън — мъртвешки, неподвижен сън. Струан бе седнал на един стол до нея да я пази.

Тя се събуди след шест часа, спокойна, но подпухнала.

— Здравей, тай-пан. Това треската на Хепи вели ли беше?

— Да. Но твоят лекар ще намери лекарство да я излекува. След ден-два.

— Добре. Много добре. Не се безпокой, няма нищо.

— Защо се усмихваш, любима?

— А — каза тя, доволно затвори очи и се намести по-дълбоко сред чистите чаршафи и възглавници. — Как другояче може да победиш джос? Ако се усмихваш, когато губиш, тогава печелиш в живота.

— Ще се оправиш — каза той. — Наистина. Не се тревожи.

— Не се тревожа за себе си. Само за теб.

— Какво искаш да кажеш? — Струан бе изтощен от будуването.

Болеше го, че тя изглежда по-слаба от преди, като собствения си призрак. Очите й бяха оградени от дълбоки сенки. Бе се състарила.

— Нищо. Бих искала малко супа. Малко пилешка супа.

— Лекарят изпрати лекарство за теб. Да те подсили.

— Добре. Чувствам се невероятно слаба. Ще взема лекарството след супата.

Струан поръча супата, Мей-мей отпи малко и пак си легна.

— А сега си почини, тай-пан — каза тя. Сбърчи вежди. — Колко дни има до другия пристъп?

— Три или четири — нещастно отвърна той.

— Не се безпокой, тай-пан — каза тя. — Четири дни са цяла вечност, не се безпокой. Моля те, иди и си почини. По-късно ще говорим.

Той се върна в каютата си. Спа зле, като се събуждаше на всеки няколко минути. После пак заспиваше и сънуваше, че е буден или почти буден и не можа да се отпусне.

Залязващото слънце бе ниско над хоризонта, когато се събуди. Изкъпа се и се обръсна. Съзнанието му бе объркано и неясно. Той се загледа в лицето си в огледалото и това, което видя, не му хареса. Защото очите му говореха, че Мей-мей няма да може да оживее след три такива битки. Оставаха й най-много дванадесет дена живот. На вратата се почука.

— Да?

— Тай-пан?

— О, здравей, Гордън. Какво ново?

— Опасявам се, че нищо. Правя всичко каквото мога. Как е госпожата?

— Първият пристъп дойде и отмина. Не е добре, момко.

— Всичко възможно е направено. Лекарят изпрати някакво подкрепително лекарство и специални храни. А Сам знае какво да прави.

— Благодаря.

Гордън си тръгна и Струан отново се извърна към отражението си. Агонизирайки, търсеше решение. Откъде да намеря синкона? Все някъде трябва да има малко. Къде в Азия може да има перуанска кора? Не перуанска — йезуитска кора.

Внезапно в блуждаещото му съзнание блесна мисъл.

— За бога! — извика той на глас. Надеждата му нарасна. — Ако ти трябва конска муха, върви при конете. Ако търсиш „йезуитска“ кора — къде би я намерил, глупак такъв!

* * *

След два часа „Чайна клауд“ се носеше към излаза на обагреното от залеза пристанище като валкюра, вдигнала всички платна, но със затегнати рифове срещу усилващия се мусон. Когато се измъкна през западния канал и се сблъска с пълна сила с вълнението и вятъра на Пасифика, корабът се наклони и такелажът ликуващо запя.

— Юг-югоизток! — изрева Струан през вятъра.

— Слушам, юг-югоизток, сър — отзова се кормчията.

Струан се загледа нагоре през рейте към вантите, ярко очертани на фона на неумолимо настъпващата нощ, и с неудоволствие видя толкова много платна зарифени. Но знаеше, че при този източен вятър и при това море рифовете ще трябва да останат.

„Чайна клауд“ пое нов курс, изпреварвайки нощта, но все още борейки се с морето и вятъра. Скоро отново щеше да обърне, вятърът щеше да остане отзад и тогава щяха да плават свободно. След около час Струан извика:

— Всички на палубата — готови да обърнем курса!

Мъжете се стекоха от бака и застанаха, готови в мрака, на въжетата, буксирите и фаловете. „Запад-югозапад“ заповяда той, кормчията изви щурвала към новия курс и клиперът зави с вятъра. Рейте скърцаха и се напрягаха към подветрената страна, фаловете виеха и се разтягаха и когато корабът пое новия курс, Струан извика:

— Отпусни рифовете на грот-мачтата и брамсела!

Корабът се стрелна през вълните, вятърът остана зад траверса, вълните при носа се спускаха на каскади.

— Пълен напред — заповяда Струан.

— Слушам, сър — отвърна кормчията, като напрегна очи да вижда колебливото пламъче на нактоуза, за да поддържа постоянен курс, борейки се с щурвала.