Тай-пан

Те нямат качества, които да ги изтъкнат, помисли той. Нито едно. Освен склонността им да убиват и това те правеха с изключителна жестокост, ала без никаква изтънченост. Е, поне са средство да забогатеем.

Варварите са олицетворение на дявола. Всички до един с изключение на този мъж — този Дърк Струан. Преди Струан бе като останалите варвари. Сега бе отчасти китаец. По начина на мислене. Мисленето е важното, защото да си китаец, донякъде е умствено състояние. Той е чист и мирише на чисто. Възприел е някои от нашите маниери. Все още е жесток, варварин и убиец. Но е малко променен. А щом един варварин може да бъде преобразен в цивилизована личност, защо да не могат и повече?

Планът ти е мъдър, каза си Джин-куа. Той отвори очи, пресегна се и деликатно докосна ръката на Струан със своята.

— Приятел.

Джин-куа махна на слугата да налее чай.

— Мой хора донесе сребро в твой кантора. Два дни. Нощес. Много тайно — рече Джин-куа. — Много опасност, сави? Много-много.

— Сави. Дам книжа и печата мой за сребро. Утре изпрати.

— Няма печат, няма книжа. Дума по-добре, айейа!

Струан кимна. Как би могъл да обясни това — да речем, на Кълъм, — че Джин-куа му предоставя един милион в сребро, знаейки, че може да постави всякакви условия, да сключва честна сделка и дава всичко, което поискаш само срещу едно ръкостискане?

— Три пъти десет лака пари платил Джин-куа дългове на Ко-хонг. Сега нова година без дълг. Добър джос — заяви гордо Джин-куа.

— Аха — потвърди Струан. — Добър джос за мен.

— Много голям опасност, тай-пан. Нищо не може направи.

— Аха.

— Много-много голям опасност. Трябва почака две нощи.

— Айейа, опасност! — каза Струан. Той прибра четирите половинки от монети. — Благодаря ти, Чен-дзъ Джин Арн. Много ти благодаря.

— Не благодаря. Д’рк Стр’н. Приятел.

Внезапно в стаята се втурна човекът, който бе довел Струан до Джин-куа — Той настойчиво заговори на Джин-куа, който уплашен се обърна към Струан.

— Слуга трябва ходи! Ходи в Селце. Всички отива!

Шеста глава

Струан се настани в носилката и се залюля в такт с нея, когато кулитата носачи се впуснаха в тръс по притихналите алеи. Вътрешността на закритата със завеси носилка бе мръсна. Имаше петна от пот. От време на време той се взираше в уличките през страничните отвори в завесите. Не виждаше небето, но знаеше, че скоро ще съмне. Вятърът разнасяше мириса на гниещи плодове, изпражнения, боклуци, на готвено, подправки и примесваше в тях миризмата на пот на кулитата.

Той и Джин-куа бяха разработили по-безопасен план за пренасяне на среброто до Хонконг. Беше уредил Джин-куа да натовари слитъците в сандъците, в които бяха, във въоръжена лорча. След две нощи лорчата тайно трябваше да пристигне на кея на Селцето. Точно в полунощ. Ако това се окажеше невъзможно, лорчата трябваше да бъде оставена недалеч от южната страна на пристана с по един фенер на фокмачтата и на носа. За по-голяма сигурност и за да не стане грешка, Джин-куа бе казал, че ще остави знак — щеше да боядиса в червено по-близкото око на лорчата. Всяка лорча имаше по две очи, издълбани в тиковото дърво на носа. Очите бяха за късмет, а също и да позволят на душата на лодката да вижда далеч напред. Китайците знаеха, че за лодките е много важно да имат очи, с които да гледат.

Но защо Джин-куа ми позволява да получа Хонконг? — запита се той. Ясно е, че Джин-куа осъзнава колко е важен мандаринът. И защо му е син, изучен в Лондон? Беше ли Джин-куа единствен от всички китайци, които познаваше, толкова прозорлив, че най-сетне да е разбрал, че трябва да се осъществи съединяване на богатствата на Китай с богатствата на Британия?

Чу кучетата да лаят и през завесата ги видя да нападат краката на предния кули. Но кулито, който носеше фенера пред носилката, се върна тичешком и с привична ловкост замахна към псетата с тоягата си, която имаше железен връх. Със скимтене кучетата изчезнаха в мрака.

Изведнъж Струан забеляза група пеши знаменосци — вероятно около стотина, — насядали до една отдалечена пряка. Бяха въоръжени и носеха фенери. Бяха зловещо мълчаливи. Неколцина се надигнаха и се отправиха към носилката. За облекчение на Струан кулитата свиха в някаква уличка. „Онова, което трябва да правиш сега, момко, каза си той, е да пренесеш благополучно среброто до Хонконг или до Уампоа, където ще можеш да го прехвърлиш на «Чайна клауд». Но докато не попадне благополучно на борда, ти не си в безопасност, момко.“

Носилката се наклони, защото един от кулитата почти се препъна в една дупка, с каквито бе осеян пътят. Струан се накланяше насам-натам, като се опитваше да намери опора. По-надолу успя да различи мачтите на корабите, полуприкрити от колибите. Отпред не се виждаше нищо. Носилката зави и се отправи към реката, после мина напряко през същата тясна уличка към друга. Най-накрая отпред, над покривите на къщичките, той успя да разпознае част от сградите на Селцето, които просветваха на лунната светлина.