Тай-пан

Той тръгна внимателно надолу по стъпалата, които водеха към трапезарията, направи им знак да останат търпеливо по местата си и отиде до прозореца. Площадът беше все още пуст. По скупчените сампани на плаващите села горяха газови фенери. От време на време пролайваха кучета, избухваха фишеци и долитаха каращи се, а понякога щастливи гласове, които после замлъкваха. Чуваше се непрекъснатото потропване на играещите маджонг, които блъскаха плочките по дъските на палубите и масите и бъбреха напевно. От огньовете се извисяваше пушек. Джонки, лорчи и сампани изпълниха устието на реката. Звуците, миризмите, гледките — всичко изглеждаше съвсем нормално. Освен голия площад. Той се бе надявал, че по него ще има хора. А сега те трябваше да прекосят безлюдно пространство. На лунната светлина щяха да ги забележат отдалеч.

Часът удари полунощ.

Той чакаше, наблюдаваше и пак чакаше.

Минутите започнаха да се точат бавно й след безкрайно дълга пауза камбанките отброиха четвърт час. После половин.

— Може лорча намира на юг. — Мей-мей едва сдържа прозявката си.

— Възможно. Ще почакаме още един час, после ще видим.

Още неизтекъл часът, и Струан видя лорча с два фенера да приближава до реката. Корабът беше доста далеч и не се различаваше нарисуваното червено око. Притаи дъх и зачака. Лорчата се движеше безшумно, но лениво и бавно. Това беше добър знак — сигурно среброто тежеше тонове. След като заобиколи Селцето откъм север, тя смени курса и се плъзна към кея. Двама китайци скочиха на брега и завързаха въжетата. За негово облекчение един друг китаец отиде до фенера на кърмата, изгаси го и отново го запали според предварително уговорения сигнал.

Струан се взря в полумрака, за да види дали не се крие някаква опасност. Не забеляза нищо. Провери пищовите си и ги затъкна в пояса си.

— Бързо ме последвайте! — заповяда той.

Отиде безшумно до входната врата, отключи я предпазливо и се шмугна в градината. Там отвори портата и после бързо прекоси площада. Струан имаше усещането, че цял Кантон го наблюдава. Когато стигна до лорчата, ясно видя нарисуваното червено око и в моряка, застанал на кърмата, позна човека, който го бе отвел при Джин-куа. Сега той помогна на Мей-мей да се качи на борда. А Гип рипна на кораба сама.

— Мога взема два кау чило, айейа? Какво каже кан?

— Твое име какво кан? — попита Струан.

— Уанг, айейа!

— Кау чило мои. Потегляй, Уанг!

Китаецът забеляза малките крачета на Мей-мей и присви очи. Скрито под ниско прихлупената сампанска шапка, лицето й не се виждаше. Струан не хареса колебанието на Уанг и начина, по който я огледа.

— Потегляй! — повтори рязко той и сви юмруци.

Уанг изграчи някаква заповед. Въжетата бяха освободени и гемията се отдели плавно от пристана. Струан поведе Мей-мей и А Гип по мостика към долната палуба. После зави към главната каюта, където откри петима китайци. Подкани ги със знак да излязат оттам. Те станаха неохотно и напуснаха стаята, като не пропуснаха да огледат Мей-мей от главата до петите, при което също забелязаха малките й стъпала.

Каютата беше малка, с четири койки, грубо скована маса и пейки. Миришеше на коноп и развалена риба. Застанал до вратата на каютата, Уанг беше вперил поглед в Мей-мей.

— Мога взема кау чило? Какво каже кан?

Струан не го удостои с внимание.

— Мей-мей, затвори врата, айейа? Само отваряш врата мое чук-чук, разбира?

— Разбира, маса.

Струан излезе в коридора и повика Уанг навън. Чу как залостиха след него вратата и чак тогава каза:

— Заведи мене в трюм!

Китаецът го заведе в трюма. Четирийсет сандъка бяха подредени чинно в две редици до стената с широк проход по средата.

— Какво има в сандък, айейа? — попита Струан.

Уанг го погледна учудено.

— Какво говори, айейа? Всичко, кое маса Джин-куа каже.

— Колко човек знае?

— Само мен! Всички зная, айейа! — Уанг прокара пръст по гърлото си.

Струан изръмжа:

— Пази врата!

После извади напосоки един сандък и изкърти капака му с лост. Вторачи се в среброто и вдигна един от най-горните късове. Усети напрегнатия поглед на Уанг и това усили напрежението му. Постави слитъка обратно и затвори капака.

— Какво каже за кау чило, айейа? — отново повтори въпроса си.

— Кау чило мой. Точка!

Струан се увери, че капакът отново е здраво затворен. Уанг втъкна палци в дрипавите си панталони.

— Чоу? Кан?

— Кан.

Струан се качи на палубата да провери такелажа и платната.

На носовата част и на кърмата имаше по един четири фунтов топ. И двата топа бяха заредени и готови за стрелба, а бурето — пълно догоре със сух барут. До него имаше подредени гюллета. Той заповяда на Уанг да събере екипажа и вдигна от земята един кнехт. Оказа се, че в лорчата има осем моряци.

— Слушай — обърна се той към Уанг, — всички ножове, всички бум-бум на палуба бързо-бързо.

— Айейа, не може — възпротиви се Уанг. — Много пират в река. Много.

Юмрукът на Струан се стовари върху врата му и го запрати към планшира. Моряците зашумяха гневно, готови да се нахвърлят върху чужденеца, но ги спря заплашително вдигнатият предмет.

— Всички ножове, всички бум-бум на палубата, бързо-бързо! — Гласът на Струан бе стоманен.