Отношението към оперативните провали на Мосад се беше променило в Израел и хората изпитваха гняв и недоверие. В онези „стари дни“ малцина израелци наистина са осъзнавали, че успехите на Мосад често се дължат на подривна дейност, лъжи и убийства. Единственото, което имаше значение, бе Израел да оцелее.
Ала след като мирът приближаваше все повече до границите на Израел с арабските му съседи, започнаха да възникват множество въпроси за методите на щита и меча, които Мосад продължаваше да използва.
В Мосад е запазено непоколебимото чувство, че великата институция може да оцелее единствено като по думите на Рафи Ейтан „не се вслушва във всяко подхвърлено ново мнение“. Съществува също така и усещането, изказано от Ари Бен Менаше, че ако Мосад продължи да се придържа към целите си от вчерашния ден, „ще бъде изправена пред опасността да бъде обречена на гибел подобно на средновековен рицар в своите доспехи, лишен от коня си и забравен на бойното поле“.
В подобни изказвания се крият доста истини. Петдесет години след създаването си Мосад вече не е смела до безразсъдност служба, чиито дела са дълбоко запечатани в самосъзнанието на израелския народ. Мосад се роди в онези забележителни години, когато Израел строеше своя нов свят, а службата беше един от гарантите, че този свят ще оцелее. Ала гаранцията на Мосад вече не е нужна.
Ари Бен Менаше го е казал много добре: „Израел и останалият свят трябва да мислят за Мосад като за превантивна доза лекарство, което да ги защити от фатална болест. Лекарството се взима само тогава, когато се появят симптомите на болестта. То не се взима постоянно.“
Въпросът, който и досега остава без отговор обаче, е дали Мосад ще се задоволи да играе роля, в която зрелостта и умереността трябва да заменят политиката на силови действия в защита на сурови каузи.