Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Ами всъщност и аз не знам какви — казва Фран след кратка пауза. — Дрехи за мен, дрехи за децата, разни неща за къщата, общо взето, излишни джунджурии… А после започват да пристигат сметките… и аз… аз ги изхвърлям.

Ема ми хвърля многозначителен поглед, а аз повдигам леко вежди в отговор.

— Ребека? — казва тя. — Фран очевидно среща затруднения с управлението на парите си. Какво би трябвало да направи?

— Е, Фран — започвам задушевно, — първото нещо, което трябва да направиш, е да проявиш смелост и да се опълчиш на проблема си. Свържи се с банката и им кажи, че ти е трудно да управляваш парите си. Хората там не са чудовища! Те искат да помогнат. — Обръщам се право към камерата и се вглеждам настойчиво в обектива. — Бягството и криенето от проблема нищо не решава, Фран. Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-лошо става положението.

— Знам, че е така — съгласява се Фран с треперещ гласец. — Знам, че си права. Ама не е никак лесно.

— Знам, че не е лесно — казвам съчувствено. — Много добре знам колко е трудно. Но трябва да устоиш, Фран!

— Ребека — казва Ема, — смяташ ли, че това е често срещан проблем?

— Боя се, че да — отговарям, като обръщам глава към нея. — Тъжното е, че мнозина хора не съумяват да поставят на първо място финансовата си сигурност.

— О, не — казва Ема и клати съжалително глава. — Това не е никак добре.

— Но никога не е късно да бъде поправено — продължавам аз. — Ако хората съзнателно се противопоставят на проблема си и поемат отговорност за постъпките си, целият им живот ще се промени за добро.

Провя широк уверен жест с ръка, при което погледът ми обхваща цялото студио. И…

О, Боже, той е!

Не, не халюцинирам.

Наистина е той. Застанал е в дъното на студиото, на гърдите му има бадж — от тези, дето охраната ги издава на посетителите, и пие нещо от пластмасова чашка… и сякаш е неделима част от това място. Дерек Смийт е в студиото на „Сутрешно кафе“, само на десетина метра от мен.

Дерек Смийт от Ендуич Банк.

Но това… това е невъзможно.

Да, ама ето че е възможно. Там наистина Стои Дерек Смийт. Не разбирам. Какво прави той тук?

О, Боже, сега пък отправя поглед право към мен.

Сърцето ми се разбива тревожно, преглъщам тежко, опитвайки се да запазя самообладание.

— Ребека? — чувам гласа на Ема.

Правя усилие да насоча вниманието си отново към шоуто. Но дори не си спомням за какво всъщност говорим.

— Значи ти смяташ, че Фран би трябвало да отиде да поговори с банковия си мениджър, така ли? — подтиква ме Ема.

— Ъъъ… ами… точно така — изломотвам и бузите ми изведнъж пламват.

О, Боже, какво да правя? Той гледа право в мен. Не мога да избягам.

— И ти си убедена — подема наново Ема, — че ако Фран престане да крие като щраус глава в пясъка, а подходи открито към проблема, ще може да сложи в ред живота си, така ли?

— Точно така — отвръщам като робот и се насилвам да се усмихна ведро на Ема.

Усещам обаче как цялата щастлива увереност в душата ми се изпарява. Дерек Смийт е тук. Няма как да го изтрия от съзнанието си. Не мога да забравя за него.

И сега вече всички части от моя живот, които така старателно бях погребала в най-отдалеченото кътче на ума си, започват отново да си пробиват път към повърхността. Не искам да си спомням никоя от тях… Но нямам избор. Ето ги, идват, промъкват се в съзнанието ми, една частица ужасяваща реалност, следвана от втора, трета…

— Е, нека се надяваме — казва Рори, — че Фран ще възприеме съвета на Ребека, който действително е много добър.

СКАРВАНЕТО МИ СЪС СУЗИ. КАТАСТРОФАЛНАТА МИ СРЕЩА С ТАРКУИН. По гръбнака ми започват да пробягват отвратителни ледени тръпки.

— А ето и следващия ни телефонен събеседник — казва Ема. — И това е Джон от Лютън. Джон?

— Здравей, Ребека — долита до мен гласът по линията. — Работата е там, че на мен още като малък са ми направили застраховка и са ми издали застрахователна полица. Аз обаче съм изгубил всички документи. Но пък сега ми се ще да прибера насъбраната сума, нали разбираш?

„ВИЗА“ КАРТАТА МИ — БЛОКИРАНА. КАРТАТА МИ ОТ „ОКТАГОН“ — КОНФИСКУВАНА ПРЕД ЦЯЛАТА ОНАЗИ ТЪЛПА. ГОСПОДИ, КАКВО УНИЖЕНИЕ!

Стига, Ребека, престани! Съсредоточи се. Съсредоточи се.

— В действителност това е доста често срещан проблем — чувам се да казвам. — Помните ли името на компанията, издала полицата?

— Не — отговаря Джон, — нямам ни най-малка представа.

БАНКОВАТА МИ СМЕТКА. ХИЛЯДИ ЛИРИ ДЪЛГОВЕ. ДЕРЕК СМИЙТ.

О, Боже, лошо ми е. Искам да избягам и да се скрия някъде.

— Е, независимо че не си спомняте, бихте могли да го издирите — продължавам с упорито лепната на лицето усмивка. — Като начало можете да се обърнете към някоя агенция, която е специализирана в издирването на подобни документи. Ще проверя и ще ви съобщя името на агенцията, но мисля, че се казваха…

ЦЕЛИЯТ МИ УЖАСЕН, БЕЗРЕДЕН ЖИВОТ. Нищо-нищичко от него не се е изпарило. Всичко си е там и ме чака като някакъв огромен паяк. Дебне ме търпеливо и само чака да свършат тези телефонни обаждания, за да ме оплете отново в мрежата си.