Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Е, напразно пропиляна седмица, ако питате мен. Купата е безформена и грозна, а дървото е с някакъв странен и всъщност отвратителен нюанс на кафявото. Когато обаче се каня да я оставя обратно на масичката, мъжът изглежда толкова отчаян, че ми дожадява и я обръщам, за да видя цената, изписана на дъното и, като си мисля, че ако е до пет лири, ще я купя. В следващия миг се облещвам: осемдесет лири! Показвам цената на мама и тя ми прави недоумяваща физиономия.

— Точно този предмет на изкуството беше на снимка в „Ел — Декорасион“ (Притурка за вътрешен дизайн и обзавеждане на престижното френско модно списание „Ел“ — Бел. прев.) миналия месец — измънква мъжът мрачно и ми показва откъсната страница от списание.

При тези негови думи буквално замръзвам. „Ел — Декорасион“?!? Сигурно ме занася.

Не, не ме занася. Откъснатата страница наистина е от „Ел — Декорасион“ и на поместената на нея цветна снимка се вижда стая — напълно празна, с изключение на една торба за през рамо от чортова кожа, ниска дървена маса и дървена купа върху нея. Вторачвам се невярващо в снимката.

— Това точно тази купа ли е? — питам, като се старая да не издам вълнението си. — Тази, която държа ли?

И когато мъжът кимва, аз я стисвам още по-здраво. Не мога да повярвам! Държа в ръцете си предмет, заснет за „Ел — Декорасион“! Та това е страхотно! Изведнъж ме обзема чувството, че съм невероятно изискана и модно стилна — ще ми се да бях обута в бели ленени панталони и косата ми да е пригладена назад, също като Ясмин Льо Бон, както я помня от нейни снимки в „Ел“.

Случката само потвърждава, че наистина имам изключително добър вкус. Ами да, не я ли избрах аз тази купа — пардон, този ПРЕДМЕТ НА ИЗКУСТВОТО — измежду всички останали, при това съвсем сама?! Не го ли оцених веднага по достойнство? Вече си представям как ще променим интериора на хола в апартамента на Сузи, като го подчиним изцяло на стила на купата — в пастелни цветове и минималистично. Осемдесет лири! Нищо пари за такъв предмет на изкуството, чиито стил и стойност са вечни.

— Ще го взема — казвам решително и бръквам в чантата си за чековата книжка.

Същевременно си напомням, че да купуваш евтино всъщност е илюзорна спестовност. Много по-добре е да платиш малко повечко, но да направиш сериозна покупка — нещо, което ще ти е за цял живот. А тази дървена купа повече от очевидно е класика. Сузи ще бъде невероятно впечатлена.

Когато се прибираме вкъщи, мама влиза направо вътре, а аз оставам на алеята за коли и грижовно прехвърлям новата си класическа придобивка от нейната в моята кола.

— Беки! Каква изненада!

О, Боже! Мартин Уебстър, най-близкият ни съсед, се е привел над оградата — с лейка в ръката и широка дружелюбна усмивка на лицето. О, БОЖЕ! Не знам защо, но в присъствието на Мартин винаги се чувствам виновна.

Всъщност, знам защо. Защото съзнавам, че той винаги се е надянал, че като порасна ще се омъжа за Том, сина му. А пък аз не го направих. Историята на моята „връзка“ с Том е следната: той ме покани да изляза с него веднъж, когато и двамата бяхме шестнадесетгодишни, но аз му отказах, защото по онова време излизах с Адам Муур. И — Слава тебе, Господи! — това беше всичко. Защото ако трябва на бъда напълно откровена, по-скоро бих се омъжила за Мартин, отколкото за Том.

(С това съвсем не искам да кажа, че наистина бих искала да се омъжа за Мартин. Нито пък че харесвам по-възрастни мъже и други такива работи. Казах го просто така, за да стане по-ясно отношението ми към Том. Пък и Мартин си е щастливо женен.)

— Ооо, здравей! — възкликвам свръхентусиазирано. — Как си?

— Всички сме много добре — отвръща Мартин. — Чу ли, че Том си купи къща?

— Да — казвам. — В Рейгейт. Фантастично!

— Има две спални, баня, салон и открита кухня с трапезария към нея — рецитира Мартин. — И с шкафове от ламиниран дъб в кухнята.

— Ооо! — възкликвам. — Страхотно!

— Том е страхотно въодушевен — отбелязва Мартин. — Дженис! — изведнъж виква той през рамо. — Ела да видиш кой е тук!

Миг по-късно Дженис се появява на предната врата на къщата им с вечната си готварска престилка на цветчета.

— Беки! — възкликва тя. — Съвсем ти забравихме очите! Откога не си идвала!

О, Боже, сега пък започвам да изпитвам вина, че не посещавам родителите си по-често.

— Ами… — опитвам да се усмихна безгрижно… знаеш как е, ужасно съм заета в работата ми и разни такива.

— О, да, работата ти — казва Дженис, като ми отправя изпълнен с възхита поглед.

Незнайно защо, Дженис и Мартин са си набили в главите, че аз съм някакъв могъщ финансов гуру. Неведнъж съм се опитвала да им обясня, че това изобщо не отговаря на действителността, но колкото повече отричам, толкова по-нагоре ме издигат те във финансовата йерархия. Абсолютен параграф 22. Та сега те си мислят, че съм високопоставена И скромна.

Но пък, от друга страна, на кого му пука? Дори ми е доста забавно да се правя на финансов гений.

— Да, напоследък бяхме доста натоварени — пояснявам великодушно. — С това сливане на „ЕсБиДжи“ и „Рутланд“…

— Естествено — въздъхва Дженис благоговейно.