Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Боя се, че не съм гледал нито една серия от който и да било от тях — казва Таркуин с извинителен той. — Но сигурно и двата сериала са интересни.

— Е… все едно — отговарям. — Понякога са наистина много интересни, друг път… — свивам неопределено рамене и се усмихвам вяло на Таркуин. — Знаеш как е.

— Абсолютно! — възкликва той така ентусиазирано, сякаш съм казала нещо безкрайно интересно.

Отново настъпва мъчителна пауза. Разговорът определено буксува.

— Има ли добри магазини там, където живеещ в Шотландия? — питам най-сетне.

Таркуин прави физиономия.

— Нямам представа. Влизам в магазин само в краен случай.

— О, разбирам — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Исках да кажа, че аз… също мразя магазините. НЕНАВИЖДАМ Да пазарувам.

— Така ли? — възкликва Таркуин безкрайно изненадано. — Мислех, че всички жени обичат да пазаруват.

— Не и аз! — казвам. — Предпочитам по-скоро да… да изляза сред природата и да… да яздя насам-натам. А след мен да тичат две-три кучета.

— Чудесно — отговаря Таркуин и ми отправя широка усмивка. — Ще трябва да го направим някой път.

Така вече е по-добре! Общи интереси. Съвместни планове.

Добре де, може и да не съм съвсем искрена. Но какво от това, че в момента изобщо нямам точно такива интереси? Бих могла за в бъдеще да имам, нали така? МОГА да имам! Ако е чак толкова наложително да си падам по коне и кучета, какво пък — лесно мога да се накарам да ги заобичам, нали така?

— Или… или да послушаме заедно Вагнер, естествено — вметвам мимоходом.

Ха! Гениално!

— Наистина ли харесваш Вагнер? — пита Таркуин. — Не всеки го слуша.

— Обожавам Вагнер — бързам да подсиля ефекта. — Той е любимият ми композитор. — Дотук добре, ами после? Какво се казваше в онази книга? — Обичам… ъъъ… преплитането на импозантни мелодични елементи в неговата прелюдия.

— В прелюдията към какво? — пита Таркуин живо заинтересуван.

Мамка му! Че колко ли прелюдии има?! Отпивам от шампанското си, като се старая да печеля време и отчаяно се мъча да си припомня още нещо от книгата. В главата ми обаче се върти само „Рихард Вагнер е роден в Лайпциг“.

— Във всички прелюдии — казвам най-сетне. — За мен всичките са… върхът.

— Аха — отговаря Таркуин с доста изненадан израз на лицето.

О, Боже! Май не казах каквото трябваше. Смени темата, Ребека! Бързо сменяй темата!!

За късмет точно в този момент един келнер ни донася чесновите хлебчета и това отклонява вниманието от Вагнер. Таркуин поръчва втора бутилка шампанско. Не знам защо, но ми се струва, че наистина ще имаме нужда от нея.

Което означава, че по времето, когато преполовявам моята „Фиорентина“, вече съм изпила чаша по чаша цяла бутилка шампанско и съм малко нещо… Добре де, честно, вече съм напълно пияна. Лицето ми гори, очите ми сияят, а жестовете ми са доста по-бурни от обикновено. Но не ми пука! Защото, да ви кажа, това да си пиян всъщност е ХУБАВО нещо — изведнъж ме обзема приятно оживление, ставам невероятно остроумна и се оказва, че съм в състояние и сама да поддържам разговора. Таркуин също е пиян, но не чак толкова, колкото мен. Притихва все повече и повече, става някак особено замислен. И непрекъснато ме гледа съсредоточено.

Когато привършвам и последния залък от пицата си и се облягам на стола си, изпълнена със задоволство, известно време той продължава да ме зяпа мълчаливо, после бръква в джоба си и изважда мъничко, красиво опаковано квадратно пакетче.

— Заповядай — казва, като ми го подава. — Това е за теб.

Да си призная, сърцето ми замира и в главата ми за миг проблясва мисълта: „Това е! Предложение за женитба!“ (Колкото и да е смешно, още в следващата секунда си помислям: „Слава Тебе, Господи! Ще мога да си платя всички задължения!“ Хммм, ще трябва да внимавам, когато ми направи истинско предложение за женитба, да си помисля нещо поне малко от малко по-романтично.)

Защото това, естествено, не е никакво предложение за женитба, нали така? Просто ми прави малък подарък.

Знам си, че е така.

Разкъсвам опаковката и отвътре се появява малка кутийка от естествена кожа. Отварям я — златна брошка с формата на кон. Изящно изработена до последния детайл. Малко зелено камъче (дали е истински изумруд?) служи за око на коня.

НАИСТИНА не си падам по такива бижута.

— Страхотна е — въздъхвам с дълбоко възхищение. — Направо е… потресаваща.

— Сладка е, нали? — казва Таркуин. — Помислих си, че ще ти хареса.

— Обожавам я! — бързам да отговоря.

Врътвам брошката между пръстите си (добре, има го златарският знак), после вдигам поглед към Таркуин и изпърхвам няколко пъти с клепки. Господи, пияна съм. Всичко ми се мержелее пред погледа, сякаш гледам през шампанско.

— Толкова си мил — измърквам.

На всичкото отгоре аз изобщо не нося брошки. Така де, къде да ги забождаш тези брошки? Върху някоя красива блуза ли? Как ли пък не! След брошката в плата остават такива грозни дупки!

— Чудесно ще ти стои — казва Таркуин след кратко мълчание. Изведнъж осъзнавам, че той очаква веднага да забода брошката на гърдите си!