Тайното оръжие на агресията ((Подривната дейност на САЩ срещу СССР))

Накратко казано, американската администрация практически непрекъснато разполага с целия арсенал от средства за тайна война.

Това е и радиотехническа, радиолокационна, телевизионна, инфрачервена и друга апаратура, поставяна в изкуствени спътници на Земята, в самолети и кораби, а също и в стационарни станции, разположени близо до съветските граници.

Това е и личното наблюдение, което извършват в съветската страна кадровите сътрудници и платените агенти на американското разузнаване, представящи се за дипломати или използващи някакво друго прикритие.

Това е и системното проучване на откритите съветски източници за търсене на данни, улесняващи разкриването на военно-икономическите възможности на Съветския съюз и стратегическите му ресурси.

Това е накрая и агентурното разузнаване, т.е. вербуването на тайни агенти сред съветските хора в страната и сред работещите или намиращите се в чужбина, както и изпращането в СССР на агентура отвън, която да проникне до строго пазените тайни на държавата.

Разобличаването на формите и методите на подривната дейност, превърната от Рейгъновата администрация в държавна политика, е една от важните задачи на съветската пропаганда на сегашния етап. Предлаганата книга трябва да спомогне за решаването на тази задача. В нея се разглежда следвоенната история на формирането на „разузнавателната общност“ и на отделните звена на зловещия шпионски комплекс, прави се кратка характеристика на подривната им дейност срещу СССР и социалистическата общност, срещу силите на мира и прогреса.

Авторът е използвал голям брой документални източници (по-специално материали на Конгреса и доклади на правителствените комисии на САЩ), много изследвания на чужди историци, публикации на западни наблюдатели, а също и мемоарите на видни разузнавачи. Ако читателят добие конкретна представа от книгата какъв враг на социализма и на мира са ЦРУ и другите американски специални служби, авторът ще смята, че е изпълнил скромната си задача и ще бъде благодарен за всички бележки и съвети.

Глава 1

Организация на разузнаването в САЩ след войната

Съвременната организация на американското разузнаване отразява една от характерните особености на военнополитическата доктрина на САЩ — глобалността. Глобалност, първо, в географски план: за обекти на шпионажа се смятат без изключение всички райони на земното кълбо. Второ, в политически план — разузнаването на САЩ се старае да влияе в полза на американския монополистичен капитал върху всички основни обществено-политически събития, които стават в света. Именно затова през всичките тези години в Съединените щати усилено се извършва и продължава да се извършва процес на превръщане на широко разклонения механизъм на разузнаването („разузнавателната общност“) в едно от основните оръжия за осъществяването на агресивната експанзионистична политика на империализма. Монополите все по-често предпочитат да имат работа с разузнаването, което използва „специални“ методи за „защита на американските интереси“.

Възникване на „Разузнавателната общност“

Идеята за координиране на държавно равнище на действията на различните разузнавателни ведомства възниква още преди Втората световна война, през периода на така наречения американски изолационизъм, когато конкурентната борба между монополистичните групи и ориентиращите се към тях сили във висшите сфери на държавния апарат става все по-ожесточена.

Катастрофата в Пърл Харбър — внезапното нападение на Япония срещу военноморския флот на САЩ на 7 декември 1941 г. — подтиква към търсене на конкретни пътища за осигуряване на такава координация, за съсредоточаване управлението на разузнавателния механизъм в един център с огромна власт. В условията на войната естествено преобладава централизираното стратегическо разузнаване — Управлението на стратегическите служби (УСС), създадено през юни 1942 година. Ролята на координатор на неговите разузнавателни усилия с дейността на другите правителствени органи, министерствата и ведомствата, свързани с разработването и провеждането на външната и военната политика, поема тогава самият президент — държавен глава, върховен главнокомандуващ, ръководител на изпълнителната власт и на управляващата партия.

Още тогава сред членовете на кабинета и монополите, които стоят зад гърба им, се появява и расте недоволството от всевластието на президента Фр. Рузвелт, независимо от изключителната му далновидност като държавен деец, огромния му авторитет и рядкото умение, с което той защитава интересите на монополистичния капитал. На тях не им харесва, че когато решава въпроси с държавно значение, президентът често не се съобразява с мнението на министрите, а координацията на действията на разузнаването и много от външнополитическите акции имат случаен характер.