Тайното оръжие на агресията ((Подривната дейност на САЩ срещу СССР))

След Втората световна война преходът от изолационизма към открита експанзия на американския капитал по всички континенти поражда в крайна сметка доктрината за „глобалната отговорност“ на Съединените американски щати за положението в света. Държавата, излязла по-богата от войната, си е спечелила, както смятат най-реакционните й управляващи кръгове, правото на водещо място в световната икономика и политика. Естествено засилва се и борбата между различните групи от финансовата олигархия за властта в страната, за държавния апарат.

Започва търсенето на такива институти на държавната власт, които при всеки президент и при управлението на която и да било от двете основни партии да позволят, запазвайки външните особености на американския парламентаризъм, да се контролират всички страни от живота на американското общество и твърдо да се следва поетият след войната курс на глобално настъпление на монополистичния капитал на САЩ с помощта на явната и тайната дипломация, на икономическия натиск и поробването, а също и с помощта на подривната дейност и дори на откритата въоръжена агресия.

В резултат на тези търсения е приет от Конгреса и на 27 септември 1947 г. влиза в сила Законът за националната сигурност. Законът утвърждава и развива насоката на коренното преустройство на военните, дипломатическите и разузнавателните органи, очертала се след края на Втората световна война. Той предвижда преди всичко организационно обединяване на всички видове въоръжени сили и създаване на единно национално военно управление, малко по-късно преименувано в Министерство на отбраната начело с министър на отбраната, облечен с пълна власт над трите вида въоръжени сили — армията, ВВС и ВМС. Заедно с това се създават и Комитетът на началник-щабовете и Министерството на военновъздушните сили. Министър на отбраната става Джеймс Форестал, заместник-председател на „Дилън Рид енд къмпани“, изразител на възгледите на най-агресивните и реакционни среди.

Така че приемането на Закона за националната сигурност може да се смята за повратна точка в преустройството на държавния апарат, извършено от президента X. Труман през първите години след войната. Това преустройство има за задача още повече да заздрави позициите на укрепналите сили на реакцията, която отстоява интересите на най-едрите монополистични обединения в новия, 80-и състав на Конгреса, и е свързана с ревизирането на наследството на Рузвелт.

Новата система за управление на военните и разузнавателните органи на САЩ е извикана на живот от откритите агресивни стремежи на американските монополи. Според замисъла на вашингтонските политици разузнаването трябва, първо, да спомага за укрепването на военностратегическите позиции на империалистическия лагер за борба със Съветския съюз, със световния социализъм, с работническото и националноосвободителното движение и, второ, да улеснява военното, политическото и икономическото проникване на монополистичния капитал в другите капиталистически страни и в сферите на тяхното влияние в развиващите се страни. Законът предвижда създаването на Централно разузнавателно управление като независима ключова организация на разузнаването. То има власт над традиционните разузнавателни органи на военните ведомства, на Държавния департамент и на Министерството на правосъдието.

За контролиране на военните ведомства, на разузнавателните органи и на дипломатическите служби, а също и за координиране на действията им в страната е създаден Съвет за национална сигурност (СНС).

В СНС, който се ръководи от президента, като постоянни членове влизат вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Този съвет, който по-късно претърпя изменения, свързани ту с разширяването на пълномощията му, ту с ограничаването им в зависимост от стила на работа на отделните президенти, е обявен за съвещателен орган към ръководителя на изпълнителната власт на САЩ.

Законът за националната сигурност поставя началото на радикално следвоенно преустройство на органите на изпълнителната власт, отговарящи за военните, външнополитическите и разузнавателните сфери. Старата си традиционна форма запазва само Държавният департамент, по-точно не формата, а наименованието. След основна „следвоенна чистка“, освободила го от елементите, „обременени с доскорошното си съюзничество“ с антифашистките сили, той се превръща в мощен апарат за осъществяване на експанзионистичните планове на САЩ, за когото е характерно откритото съчетаване на сложните дипломатически замисли с шпионаж и подривни акции. В крайна сметка военните ведомства се обединяват в сегашния Пентагон. А ЦРУ с помощта на всички сменили се президенти се превръща, както е и замислено, в главен щаб за ръководство на разузнавателната дейност срещу другите страни, в организация, която трябва да обедини и насочи в едно русло усилията на всички ведомствени служби за шпионаж и диверсия.