Тамплиерът

На следващата сутрин Бедните братя от Храма тръгнаха малко след уреченото време. Слънцето вече се издигаше високо над зелените хълмове и черните вулканични скали наоколо. Забави ги неочакваната смърт на управителя Робер. Откриха го съвсем вкочанен да се носи по лице във водата. Очевидно се беше удавил, когато на пияна глава опитал с несигурни крачки да пресече един бърз поток. Смайващо лош късмет. Бог е свидетел, че съвсем наблизо имаше брод, а и никой не можеше да си обясни защо му е било на Робер да се препъва из гробището по тъмно. Отец Алберик измърмори под нос последно опрощение и после погребаха набързо Робер под старите тисови дървета. Вдовицата Иможен отбеляза, че управителят вече се бил пренесъл в новия Йерусалим. Отец Алберик я чу и тихо се помоли да е станало тъкмо според думите й, понеже малцина се нуждаеха от Божията милост така, както управителят Робер.

Част втора Склавония 15 : Празника на света Лучия, 13 декември 1096

Diesque mirabilium tonitruorum fortium.

Ден на чудеса, на яростни мълнии.

„Съдният ден“, свети Колумба

„Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи. Господи, обикнах обиталището на твоя дом и мястото, където живее Твоята слава.“16

Елеонор дьо Пайен промълви стиховете от псалма на влизане в своята шатра от кози кожи. Загледа се в обгръщащата ги мъгла, в която шумовете сякаш заглъхваха далеч, а светлината от огньовете, свещите и фенерите се размиваше. Някъде из лагера проплака дете. Елеонор потрепери. Детският плач отекна в нея като първото и единствено проплакване на бебето й, в мига, в който то излезе сред рукналата кръв от утробата й. Още чувстваше топлината му, виждаше сбръчканото му като изсъхнала ябълка личице, как примигва с очички и острото му езиче, което търсеше гладно гърдата й.

„Бог дава, Бог взема“, промълви Елеонор. Прекръсти се. Дървеният кръст на броеницата й я удари по върха на носа й. „И носовете той ни е дал.“ Засмя се сама на себе си. Не обичаше самосъжалението, върна се при малкия сандък, който служеше и за стол. Протегна ръцете си, облечени в ръкавици, към мангала, пълен с въглища и сухи клонки и се загледа в седналата на кожените дисаги Иможен. Вдовицата беше облечена като монахиня, с расо и черен воал. Имаше мургаво лице, а гарвановочерната й коса беше почти скрита под зацапана монашеска забрадка. Ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Тя протягаше ръце към огъня с притворени очи и устни, които се движеха беззвучно. Зад нея неизменно стоеше дървената резбована кутия със запечатан капак и гравирани отгоре му три кръста. На него бяха изписани и думите: Deus vult заедно с инициалите IHS17. Иможен, която живееше в шатрата на Елеонор, й беше доверила, че ковчежето съдържало сърцето на съпруга й, което искала да погребе на свято място в Йерусалим. Думите й не разсеяха съвсем съмненията на Елеонор. Иможен имаше доста неща за криене, както и мнозина други измежду поклонниците, дори собственият й брат, призна пред себе си Елеонор.

— Колко още, сестро? — Иможен я гледаше втренчено с поглед, пълен с очакване. Дали, размишляваше Елеонор, тя си даваше сметка, че жената, с която споделя шатрата има много лек сън? Както е казал поетът: „Истината насън излиза наяве.“

— Какво още колко? — усмихна се Елеонор.

Тръпки от студ побиха Иможен. Елеонор се изправи, отиде и прибра плътно краищата на отвора на шатрата.

— От седмици сме на път — Иможен пристегна износения си шал около раменете. — Тези планини… — гласът й потрепери.