Тамплиерът

— Нашите водачи — едва си поемаше дъх мъжът, — са отишли на коне, за да огледат града откъм Маслинената планина. Един обитаващ пещера отшелник излязъл да ги посрещне. Пророкувал, че ако нападнем утре призори и се бием до девет часа, то победата ще е наша.

Юг и Годфроа се опитаха да овладеят въодушевлението на своите последователи, като посочиха, че водачите им просто искат да проверят здравината градските укрепления. Белтран се съгласи с тях и пак заповтаря на висок глас, че им липсвали стълби, катапулти, стенобойни машини и обсадни кули.

— Трябва ни само една стълба — останал без дъх, рече пратеникът. — Deus providebit — Бог ще ни я осигури.

Останалата част от деня и нощта след него бяха прекарани в търсене на дървен материал. Танкред твърдеше, че по чудо открил такъв в близка пещера, макар всички да знаеха, че го бе връхлетял мъчителен пристъп на дизентерия и бе тичал до пещерата, за да се облекчи. Както и да беше открит източникът, на дърводелците им се отвори работа и те се заеха с нея на оскъдната светлина на свещите и фенерите, за да направят стълби от палмови стволове, мека топола, тамарикс и криви маслинови дръвчета. Призори хората на Танкред бяха готови, струпаха се направо пред Новата порта и Портата на свети Стефан. Юг и Годфроа решиха да не въвличат в това начинание братството на Храма, затова стояха на билото на един хълм и гледаха развоя на атаката.

Слънцето беше почти изгряло. Лъчите му осветяваха все по-ярко небето, когато хората на Танкред се подредиха в „костенурка“, с щитове, вдигнати над главите си и тръгнаха напред, слязоха в рова и се изкачиха от другата му страна, за да атакуват външната стена. Посрещна ги буен порой от стрели, от назъбените стени хвърляха по тях всичко възможно. Сарацинските и турските стрелци седяха надвесени от отворите на парапетите, с издадени лъкове. Тук-там някой от тях, улучен от франкска стрела, се хлъзваше и се прекатурваше през стената с разперени ръце и крака, удряше се в стената, а после падаше на земята. Виеха се и плющяха знамена. Струйки черен дим се издигаха от котлите с катран, вряща вода и лепкава смола над назъбените стени. Въздухът ехтеше от бойните викове на франки и турци. Елеонор винаги отбелязваше с удивление доколко и двете страни са настървени в своята вяра, макар Теодор да й беше разказал, че различните фракции на исляма, турците, сарацините и египтяните били обединени от твърдото убеждение, че Йерусалим е Ал-Кудс, Свещеното място. Защитниците по стените бяха решени да се бият в защита на свещените си места също толкова ожесточено, колкото и франките.

Из въздуха се разнесоха смразяващите кръвта съсъци на катапултите и балистите. Бойният строй на франките на Танкред вече беше стигнал до външната стена. Годфроа и Юг разпалено разговаряха помежду си. Заради разположените близо до защитните стени множество сгради, защитниците не можеха свободно да придвижват своите военни машини. Толкова претъпкано беше мястото, че строителите не смогваха да изчислят малкото разстояние между нападателите и тях самите. Заради това множеството изстрели не нанесоха кой знае какви поражения на франките, затова пък камъните се удряха във вече рушащата се стена. Тя беше пробита и цял участък от нея рухна и предизвика победен рев у нападателите и онези, които наблюдаваха от лагера. Нищо вече не препречваше гледката към битката за Елеонор и спътниците й. Бойният строй на хората на Танкред стигна до вътрешната стена, където ги засипаха с градушка от камъни, стрели, жарава и горящи, напоени със смола парцали, истинска смъртоносна лавина. Въпреки това бойният ред удържа. Измъкнаха голямата стълба. По нея пъргаво се закатериха войници с извадени мечове, с глави и лица, защитени от големите им овални щитове. За един кратък миг Елеонор повярва, че стената ще бъде нападната и превзета. Издигнаха се черни облаци, после се чу много далечен самотен зов на ловджийски рог, който призова за оттегляне. „Костенурката“ се прегрупира и излезе обратно през пролуката във външната стена, последните войници се бореха да си вземат обратно стълбата.

— Небето да им е на помощ — прошепна Симон на Елеонор. — Виж, господарке-сестро, аз знам какво е това!

Защитниците издигаха на защитната стена машина, която изглеждаше като две огромни гърнета за вода. Вместо да ги наклонят, защитниците ги свалиха надолу и насочиха към борещите се франки, които се оттегляха през външната стена. Черни струи дим се виеха над гърнетата, от които изригна огнена дъга, огромен, оранжево-червен пламък, който погълна оттеглящите се франки, като превърна някои от тях в живи факли. Писъците бяха неописуеми. Мъжете затичаха обратно, търсейки помощ, но ги погълнаха нови огнени изригвания, отгоре ги засипаха с камъни. Ужасена, Елеонор наблюдаваше гърчещите се силуети, които се лутаха, докато не рухнеха на земята. Ужасната гледка беше милостиво закрита, когато хората на Танкред, обвити в прах и дим, се заблъскаха обратно през дупката във външната стена.

— Гръцки огън — заяви Симон. — Вода и пръст не го потушават, само оцет.