Тамплиерът

Неусетно настроението в лагера на франките се промени. Военните машини бяха готови, внушителните кули бяха завършени. Снабдяването с храна и вода бе сложено в строг ред. Надеждите пораснаха, но бяха попарени, когато Юг и Годфроа донесоха новини, че водачите отново започват да се карат помежду си. Срещу Танкред се надигнали остри протести, задето забил знамето си над Витлеем. Принцовете вече се караха и каква да бъде съдбата на Йерусалим, след като бъде превзет. Намеси се и Църквата, като заяви, че Йерусалим е Свещен град и друг цар освен Христос там не може да има. Предложиха други титли: управител или регент. Юг и Годфроа слушаха споровете и свикаха съвет със своите хора. Време беше да си поставят нова цел. Пиер Дезидерий излезе напред. Насън — така обяви той пред съвета, а думите му бързо обходиха лагера, — благочестивият Адемар дьо Льо Пюи го посетил и предупредил, че Бог бил недоволен. Армията трябвало да се пречисти. Трябвало да изповядат греховете си, да изкупят вината си и да постигнат единство и благоприличие, преди да атакуват защитната стена на Йерусалим. За пореден път се вслушаха във видение. Обикновените хора се струпаха пред палатките и шатрите на своите водачи, за да ги накарат да изпълнят исканията. На осми юли 1099 година, свещеници и монаси, въоръжени с кръстове и реликви на светци, щяха да поведат шествието на рицарите и всеки мъж или жена, дошли здрави и читави пред стените на Йерусалим. Екнаха тръби, развяха се знамена. Елеонор, Теодор и останалите се отправиха с франкската тълпа на шествие. Вървяха боси, пееха химни и издигаха кръстове около града. От отворите на зъберите на стената, защитниците на града им се подиграваха, замеряха ги с камъни и стрели, но шествието беше завършено. Обявиха пост и всеки се отправи към своя свещеник, за да се изповяда. Дори принцовете си стиснаха ръцете и се заклеха във вечно приятелство.

Нападението започна скоро след това. В южната част на защитната стена Реймон дьо Тулуз придвижи кулата си по-близо до сухия ров. В северната Годфроа дьо Буйон опита да подведе защитниците, които пъргаво вдигаха нивото на стената срещу втората внушителна обсадна кула. Танкред, Юг и Годфроа бяха изпратени да съберат сведения и се върнаха с новините, че този участък от укрепленията бе почти непревземаем. Разгоря се свиреп спор. Теодор присъства на него и по-късно преразказа събитията на Елеонор, която на свой ред ги включи в хрониката си. Годфроа дьо Буйон си дал сметка, че голямото нападение, което искали да предприемат, в никакъв случай не трябвало да завърши с провал. Затова, когато паднала нощта, той тайно заповядал да разглобят кулата дъска по дъска и греда по греда. Отделните части щели да бъдат отнесени миля по-нататък, където укрепленията били по-ниски, а земята — по-висока. Същото сторили и с балистите и каменохвъргачките. Под закрилата на нощта голямата кула била чисто и просто разглобена на части, а дървените греди предадени на очакващите ги войници. Работели при пълна тишина, както било заповядано. Никакви свещи, никакви фенери не били запалени, нито пък използвали волски каруци, понеже защитниците на стената можели да чуят шума и да ги нападнат. Работата вървяла едва-едва, но призори защитниците на града видели, че подготовката им за защита на тази част от стената е отишла напразно. Годфроа дьо Буйон преместил обсадната кула цяла миля по на юг. Независимо от това, каменохвъргачките и кулата трябвало да бъдат издигнати отново. Дните минаваха. Вечерта на 13 юли всичко беше готово. Дадоха заповед. Призори на следващата утрин Божията армия щеше да хвърли всичките си сили в нападението на Йерусалим.

„Дни на ярост и огън, дни на мъст!“ — такива бяха думите, които Елеонор дьо Пайен бе избрала, за да опише в своята хроника последното яростно нападение над Свещения град. Дни на непоносима болка, на непрежалими загуби и низки предателства, които тя искаше да запечата в разказа си. Изпрати Симон да събира истории и разкази, от които тя после сама можеше да подреди картината на онова време на кръвопролития, на смелост, примесена с жестокост и от двете страни, свирепост, която би ужасила сатаната и всичките му паднали ангели. Всички осъзнавали, че присъдата е неизбежна. Препълнена била чашата на Божия гняв, но коя от двете страни щяла да я изпие? Вечерта на 13 юли 1099 година от рождението на Христа, братята от „Дверите на храма“ се събраха, за да споделят за последно хляба и виното. Норбер изрече кратка благодарствена молитва. Алберик произнесе кратка проповед, а Пиер Дезидерий разказа още едно от своите видения с Адемар дьо Льо Пюи.